— Генуг1 — прошепна на Люкман. После го повтори отново, силно, почти с крясък, за да може свидетелят да запомни езика, на който го изрече. — Генуг!
Обърна се да пресече улицата. Знаеше, че Люкман го следва, и затова не извърна глава. Виждаше единствено синия „Форд Фиеста“, който го чакаше. Копнееше за спокойствието вътре и воя на малкия двигател. Без да се замисля, освободи пълнителя на беретата. Ръцете му действаха сами. Поставиха го в джоба на коженото му яке, а после презаредиха с нов пълнител, който измъкнаха изпод колана на панталона му.
Когато посегна към дръжката на вратата на колата, си помисли: „Как, по дяволите, е възможно всичко да се обърка така?“
Защото до този последен миг операция „Флейта“ вървеше като по часовник, както обичаха да казват в Щаба.
Тази сутрин в Мюнхен беше студено. Валеше, но не сняг. Още беше рано, но целият ден щеше да си остане сив, като разтопено олово или здрачна нощ на северния полюс.
Тони Екхард седеше до малка масичка в една от тайните квартири на улица „Унтер Зендлинг“. Масичката беше грозна, с петна по пластмасовата повърхност и олющена боя по кафявите метални крачета. Но беше достатъчно добра за студент. В момента на Екхард му се искаше наистина да бъде студент.
Той надзърна през малкото зацапано стъкло на прозорчето, но не можа да види нищо от „Унтер Зендлинг“, защото кухнята гледаше към каменната фасада на останалата половина на сградата. Апартаментът беше избран внимателно. Втори етаж, за да можеш да скочиш от кухненския прозорец, ако ти се наложи. Дървени стълби, за да чуваш всеки, който се качва или слиза. Имаше само един прозорец с „изглед“ и той беше в хола, обърнат към енорийската църква „Свети Стефан“. Квартирата беше подбрана така, че всеки, пожелал да я наблюдава, първо трябваше да мине покрай баварския свещеник на черквата.
Тези неща винаги се обмисляха добре.
Екхард отпи от силното кафе в чашата си. Но не можеше да яде.
От друга страна, Райнер Люкман като че ли изобщо не се притесняваше. Неговата страна на масата приличаше на опустошена сладкарска табла. Беше изпил половин литър портокалов сок и сега отпиваше от третата си чаша силно кафе. Пред него лежеше голяма чиния с две рохко сварени яйца, в чиито ярки жълтъци той топеше с апетит парче дебело намазан с масло хляб. За пълно учудване на Екхард към гастрономическите му изпълнения, той допълваше „леката“ си закуска с големи хапки мазен вайсвурст.
— Гутен апетит2. — Тонът на Екхард беше изпълнен с отвращение, макар да знаеше, че това си е обикновена завист. Искаше му се да може и той да яде.
Люкман вдигна глава. Отметна рошавата си кафява коса и го изгледа невинно с яркозелените си очи. Устата му беше пълна.
— Бист ду нихт хунгриг!3
Екхард се усмихна и поклати глава.
— Голямо прасе си. Наистина.
Люкман сви рамене. Изобщо не се обиди.
— Добре де, прасе съм — каза той и отново насочи вниманието си към чинията. После протегна ръка, взе своя пакет „Шварцер Краузер №1“ и започна да си свива цигара. Това беше още нещо, което Екхард не можеше да разбере. Количества храна, които биха потопили цял военен кораб, и тютюн, който може да прогори и азбест. Железен стомах. Железни дробове.
Тогава, като че ли да разсее завистта на Тони, Райнер вдигна отново поглед и се усмихна искрено.
— Май съм нервен — призна си той.
— Да — кимна Тони, доволен, че отново се намира в човешка компания. — Аз също.
Така или иначе, всеки се справя по своему с притеснението преди боя.
Екхард бутна настрани чашата си, стана и мина през хола към предния прозорец. Погледна за двадесети път часовника си. Беше само девет часа сутринта.
Той постави ръце на кръста си и загледа към черквата „Свети Стефан“ през зацапаното стъкло. Червените й кули се извисяваха като приказен замък над мътните потоци вода, които се стичаха по стъклото. Той въздъхна и извърна погледа си към малкия апартамент.
Всичко беше немско. Мебелите, книгите, купчините списания „Щерн“, „Дер Шпигел“, „Зюддойче Цайтунг“ и двутомника на Гьоте, подреден до няколко от книгите на Хайнрих Бьол. Дрехите му бяха немски, също както и на Люкман, включително и бельото.
Единствените чуждестранни вещи бяха италианските им пистолети „Берета“, но те също си имаха фалшиви документи, които удостоверяваха, че двамата мъже са членове на GSG–9 — западногерманската група за борба с тероризма. Дори и инфразвуковото оръжие беше западногерманско — предназначено да убива, но без да разкъса Обекта и да засегне някой ококорен от учудване случаен минувач.