Малко са местата в града на Давид, които да нарушават законите на естетическата наслада. Но индустриалният център „Талпиот“ със сигурност е едно от тях и точно затова Ейтан Екщайн го мразеше толкова.
Центърът е построен в южните покрайнини на града, в една котловина, която се намира доста под линията на хоризонта. Тя представлява нещо като покрито с прах дъно на котел между Бака и пътя за Хеброн, минаващ през Витлеем. В Йерусалим има излишък от праведници, министри и философи, но той така и не е успял да привлече износители, предприемачи или производители. Така че ИЦТ е компромис за града.
— Имаме нужда от него — казал навремето кметът. — Само че не искам да ми се налага да го гледам.
Центърът представлява три извити като конска подкова сгради. Четириетажните им стени са покрити с оригинален йерусалимски камък, но това е просто един жест към гражданските архитектурни изисквания. Вътре повечето от коридорите, стените, стълбищата и вратите са от метал, боядисани с гладка синя боя, предпазваща ги от ръждата. В източната част се намират магазини. Складове за играчки, за мебели, помещения за продажба на пица и фалафел и даже истински ресторанти. Във вътрешността помещенията се дават под наем. Те са обширни и евтини и затова са привлекли десетки дърводелски работилници, стругарски и други услуги, фотостудия и производители на керамични изделия.
Най-важният елемент, привлякъл очите на Управлението към това място, беше евтиният наем. И счетоводителят не би могъл да бъде упрекнат за това, че си върши добре работата. Също толкова важен реквизит на това място беше и анонимността. Защото, когато се интервюират кандидати за агенти на отдела за специални операции, те не бива да виждат нищо съществено, докато не бъдат одобрени окончателно.
С ума си Екщайн приемаше всичко това, но емоционално се чувстваше като изпратен в изгнание. Да, това чувство го мъчеше вече много отдавна.
Кракът му беше почти оздравял. Истинско чудо, като се има предвид, че докторите бяха стигнали на косъм от ампутация. Бяха минали почти шестнадесет месеца от онази дъждовна януарска нощ, когато пристигна във военното крило на болницата „Асаф А-Рофе“ в Рамала. Преоблечен в стандартната униформа на израелската армия, с небрежно откъснат крачол на панталона, той беше приет като ранен от престрелка в Южен Ливан. Разкъсванията на нервна тъкан, костта и кръвоносните съдове бяха сериозни, а плътта му страдаше от липсата на кислород в резултат на превръзките въпреки внимателната, но агресивна намеса на военния хирург.
Известно време кракът му висеше на косъм. Хирурзите от ортопедичното отделение и колегите им от неврохирургията извършиха две петчасови операции почти една след друга. Въпреки напрежението те останаха напълно дискретни и не обърнаха внимание, нито пък дискутираха по-късно несъзнателното бълнуване на пациента си преди операциите и в следоперативния период. В болницата го приеха като капитан Ейтан Екщайн от 202-ра десантна парашутна бригада — командир на рота, който е бил ранен близо до Сидон. Но той бълнуваше за Германия, за някой на име Камил, който явно го ужасяваше, и за изгубен другар на име Петер. Странно име за приятел на израелски десантчик.
Един от хирурзите имаше син, служещ в 202-ра бригада. Така че той знаеше, че тя в момента се намира на учения в пустинята Негев, доста надалеч от Ливан. Но вероятно присъствието на набития, плешив майор със стоманеносини очи, който наблюдаваше операцията от един ъгъл на залата, накара доктора да премълчи съмненията си.
Екщайн прекара повече от половин мъчителна година в „Асаф А-Рофе“. Първоначално за доста дълго време беше неподвижен на легло — скучаещ до смърт през деня и измъчван от ужасни, предизвикващи изпотяване кошмари след мръкване. Той наблюдаваше почти цяла вечност гипсирания си крак, докато сложната хидравлична система го раздвижваше бавно нагоре и надолу, прегъваше коляното и изпъваше бедрото подобно на някаква средновековна машина за мъчения.
За персонала изглеждаше странно, че нито един член на семейството не се появява да види красивия капитан парашутист. И вероятно на това отдаваха затвореното му и мрачно настроение. Но пък откъде можеха да знаят, че родителите му продължават редовно и всеки месец да получават от него пощенски картички, пуснати от историческите столици на Европа? Другите ранени войници бяха направо изтощени от потока посетители. Приятели, пристигащи с прашните си униформи и оръжие направо от ученията, весели приятелки, натоварени с лакомства майки и бащи. Малкото посетители на Ейтан, макар и явно млади военни, винаги идваха в цивилно облекло. Приказваха празни приказки, а понякога пошепваха нещо на пациента. Набързо.