Когато Екщайн постигна първия си успех и получи разрешение да седне в инвалидна количка, започнаха да се появяват Другите. По-възрастни мъже със стойка на офицери, облечени в обикновени цивилни дрехи, с куфарчета в грубите ръце. Понякога пациентът изчезваше с тях за часове. Извеждаха го навън в една от отдалечените слънчеви градини на болницата.
За Екщайн кратките разпити бяха много по-болезнени от заздравяващите рани, останали от куршумите и скалпелите. Но пък те донесоха изясняване.
В резултат на разговорите с Екщайн следователите освободиха от отговорност за „Фиаското в Богенхаузен“ повечето от членовете на Групата. Самият Ейтан не можеше да бъде напълно реабилитиран като ръководител на Групата и защото всъщност беше убил един невинен арабин — шофьор на име Мохамед Наджиз. Голяма част от вината беше стоварена върху специалистката по фоторазпознаване наречена Труде, която уволниха набързо. Като командир на цялата операция Бени Баум пожела и съответно си получи по-голямата част от наказанията.
Дългият престой в „Асаф А-Рофе“, естествено, си имаше и добрите страни. Ейтан Екщайн просто беше принуден да си вземе отдавна необходимата му почивка. Толкова отдавна възприел животинския инстинкт на бойното поле, сега той бавно възстанови част от човешкия си образ заедно с идентичността си. Започна да възприема естествено звученето на собственото си име и стегнатите пружини на условните рефлекси започнаха да се отпускат. Знаеше, че никога повече няма да бъде оперативен агент в „Специални операции“, и най-накрая започна да се примирява с това.
И накрая, но, разбира се, най-хубавото от всичко беше това, че срещна Симона. Тя никога не го закачаше, не му се натрапваше. Беше млада медицинска сестра, родена да се раздава. На Екщайн му беше нужно известно време, но накрая забеляза гарвановочерната й коса, пронизващите зелени очи и широката, весела усмивка. Отношенията им се развиха бавно и традиционно, но след половин година той беше в плен на взаимна любов. Скоро след изписването на Екщайн те вече бяха женени.
И така той се завърна, макар че никога повече нямаше да участва реално в играта. Вероятно щеше да наблюдава откъм пейките като изморен състезател, но завинаги щеше да си остане само наблюдател на схватките на истинските шахматисти. Често се опитваше да се убеди в многобройните щастливи придобивки, да потисне спомените. Всъщност днес беше решил да изостави бастуна си. Докторите бяха казали, че винаги ще понакуцва.
За съжаление само Ейтан тайно съзнаваше, че и умът му завинаги ще остане ранен инвалид.
Офисът се намираше в централната подкова на Индустриалния център. Разположен беше на третия етаж, чак в края на югозападния коридор, с прозорци към вътрешната страна на подковата. За да стигнеш дотук, трябваше да се изкачиш по бетонното стълбище, намиращо се в нещо като тъмен кладенец, а после да изминеш още петдесет метра по открития коридор с парапет, който гледаше към вътрешния двор.
Сините метални плъзгащи се врати напомняха на Екщайн за фризера в болничната морга. Върху външната страна на вратата имаше малка табела, на която пишеше:
Вътре тясното бетонно пространство беше разделено на две стаи. В едната имаше купчини празни дървени щайги за плодове. Главният офис беше обзаведен с бюро, два стола и телефон. Зад бюрото цялата стена беше покрита с карта на света, кръстосана с линиите на търговски пътища до най-различни екзотични пристанища.
В „Бар-Цоар ООД“ нямаше никакъв лукс, тъй като се предполагаше, че едва започва дейността си. Ако някой се поинтересуваше, щеше да разбере, че фирмата търси няколко предприемчиви млади мъже и жени, които да работят в задграничните й бюра. Появата на здрави младежи в униформа не би накарала никого да повдигне учудено вежди, тъй като в Израел е прието към края на службата си войниците да започват да си търсят работа с надеждата за интересни пътешествия в чужбина.
Ейтан седеше зад голямото метално бюро. Приличаше напълно на всеки друг млад йерусалимски чиновник. Беше обут в сини дънки, платнени обувки и риза с пагончета, ръкавите на която бяха навити до изпъкналите бицепси на ръцете му. Единствената му видима особеност би могъл да бъде черният, водонепроницаем часовник „Брейтлинг“, който си беше купил навремето от Швейцария, но само познавач можеше да оцени стойността му. Инструментите на настоящата работа на Екщайн бяха малко — купчина жълти бележници, чаша с моливи и острилка. Естествено, имаше и препълнен пепелник, както и неразделните пакети с цигари „Тайм“. Наложи му се да се откаже от „Ротманс“. Те вече не бяха част от прикритието и никой не би му платил разходите за вносни цигари.