Ейтан всъщност не беше интервюиращият. Тази задача се изпълняваше в Главния щаб в Тел Авив. Одобрените на първия етап кандидати за агенти след това преминаваха през интензивен период на проучване. Умовете и телата им биваха проверявани и изпитвани месеци наред от доктори и психолози.
А междувременно задачата на Екщайн беше да записва на ръка всяка подробност от живота на кандидата от раждането му до настоящия ден. След това с докладите на Екщайн в ръка екипи от служители на отдела по проучване обикаляха страната, а често пътуваха и в чужбина, за да потвърдят верността на твърденията на кандидата.
Макар да беше наистина важна, тази длъжност се намираше в дъното на високата йерархия на службите в Специалното разузнаване. Въпреки че официално му бяха опростили ролята във „Фиаското в Богенхаузен“, Екщайн вероятно никога нямаше да „излезе от казана“. Така беше придобил популярност в Управлението израза на Льо Каре, когато ставаше дума за агент, изпаднал в професионално отношение в „преддверието на ада“.
Екщайн обмисляше възможностите си в кариерата, когато металната врата издрънча от почукването.
— Канес15 — надвика той бръмченето на общата охладителна система.
Голямата врата се плъзна и показа почернялото от слънце лице на млад войник. Той надникна вътре.
— Това ли е „Джейкъб Бар-Цоар ООД“?
Ейтан го изгледа равнодушно.
— Няма ли я табелката на вратата?
Войникът се изчерви и отмести настрани вратата. Влезе в офиса. За миг воят на трионите отекна откъм дърводелската работилница, намираща се в двора отдолу. Войникът затвори вратата и се обърна към Екщайн. Присви очи, за да привикнат от яркото слънце навън към мрачните сенки на стаята.
— Седни — показа стола насреща си Екщайн.
Младият войник седна. Беше сержант на около двадесет години, облечен в светлобежовата униформа на военновъздушните сили с автомат „Галил“ през рамо. Късата му кестенява коса беше с изгорели от слънцето краища, а в очите му все още можеше да се прочете известна невинност. „След една година при нас този поглед ще изчезне завинаги“ — поиска да му каже Ейтан.
— Име?
— Хм-хм — изкашля се войникът. — Фолберг. Жерар. 31–51–024.
Притеснението на момчето беше явно, както и френският му акцент. Екщайн се усмихна.
— Не си военнопленник, Жерар. Можеш да се поотпуснеш.
Сержантът се усмихна. Той наведе поглед към дланите си и прехвърли крак върху крак. Ейтан му предложи цигара и той веднага си взе.
— А сега просто ще си поговорим — продължи Ейтан. — Ще ни отнеме известно време, но ще започнем отначало, а може да ти се наложи да дойдеш още веднъж. Става ли?
Войникът кимна.
— Добре.
Екщайн взе един от бележниците и приготви молива да записва.
— Да започнем с раждането ти и първите десет години от живота ти. Не пропускай нито една подробност. Аз ще избера онова, което би трябвало да запиша. Започвай.
Войникът започна да говори:
— Роден съм в Тулон през 1964 година…
Винаги се започваше по същия начин, както стана и със самия Ейтан преди повече от осем години. Те почти винаги са европейци, родени в чужбина и след това емигрирали в Израел. Или пък ако не, то са отгледани от израелци от европейски произход и говорят поне още един език освен иврит. Станали са добри войници, с отлични досиета и обикновено служат в елитни подразделения. Този французин служеше в 996-о, поделението на военновъздушните сили за спасяване на пилоти. За да попаднеш в него, трябва да си наистина добър и още по-добър, за да се задържиш.
Още когато започна да записва подробностите, Екщайн почувства убождането на завистта. Спомни си своите първи месеци при проучването, възбудата от неизвестното. Спомни си тръпката при първата среща с работата на разузнавача: тайнствените интервюта, странните изпити, секретните срещи в тъмни кафенета със строги „цивилни“, които запомнят всяка твоя мимика.
Като че ли „Гибуш“ беше най-милият му спомен. Това е армейският тест за възможността на войника да работи в група. Там, на бойното поле, за пръв път той срещна Серж Самал, Цвика Пърлман и Майк Даган, без да знае, че след време ще мисли за тях единствено като за Райнер Люкман, Хари Вебер и Петер Хаузер. Дълги месеци те учиха заедно, тренираха заедно, носеха се един друг със самоделни носилки. А през цялото време бъдещите им началници ги наблюдаваха като ястреби. Но дори и тогава, когато само най-спокойните, най-смелите и най-талантливите останаха, приключенията едва започваха.