Ако само би могъл да прехапе устни и да търпи…
Въпреки скучното естество на задачите на Екщайн следобедът настъпи бързо. Трябваше да слуша, да внимава, да записва, да разпитва, а по този начин времето мина бързо. Към 15:30 часа беше разговарял с петима кандидати. Четирима мъже и една жена. Отдели половин час да изяде направения му от Симона сандвич с пилешки шницел и да прочете по-интересните статии в „Йедиот“17.
Отпиваше от чашката нескафе и чакаше последния кандидат, когато телефонът звънна.
— „Бар-Цоар“, шалом18.
— Край за днес — каза един глас.
— Къде е последният? — попита Екщайн.
— Отхвърлен. Можеш да идваш.
— Довиждане — каза Екщайн и затвори.
Екщайн се облегна на металния канцеларски стол. Доволен беше, че е свършил за днес, но усещаше познатото гъделичкане в стомаха. Някога пеперудките се появяваха само във върховния момент на опасни операции. А сега започваха да пърхат винаги когато Екщайн се готвеше да тръгва към щаба.
Той се изправи, усети острото щракване в дясното си коляно, но не му обърна внимание и започна да разчиства. Бележниците бяха изписани с драсканиците му. Прибра ги в куфарчето. После провери всички чекмеджета на бюрото, както и пода, за да не остане нито едно парченце хартия. Извади пластмасовата торбичка от кошчето за боклук и я завърза.
Може да изглежда параноично, но Екщайн подозираше, че някоя нощ полковник Бен-Цион сигурно ще изпрати двойка „порцим“. Това са „касоразбивачите“ на Управлението, които могат да отворят всичко, като се започне от детска спестовна касичка и се стигне до личния сейф на министър-председателя. Те ще влязат тихо, ще претърсят помещенията на „Бар-Цоар ООД“ и ако открият и най-малката прашинка веществено доказателство, той ще има да съжалява за това цял живот.
Полковникът не обичаше Екщайн. Присъствието на мрачния капитан беше постоянно напомняне за Богенхаузен, а Бен-Цион не обичаше да вижда този накуцващ образ на Несполуката да се върти из Управлението.
Полковник Ицик Бен-Цион беше причината за „пеперудките“ в стомаха на Екщайн. И чувството на неприязън беше взаимно. Ейтан се надяваше, че ще успее да си свърши работата в щаба, без изобщо да види началника.
Лъскавият дървен бастун беше опрян на циментовата стена и чакаше господаря си. Екщайн се поколеба дали да не го изхвърли с боклука, но му се стори жестоко да постъпва така с този верен приятел. Затова го вдигна, хвана го през средата заедно с дръжката на куфарчето си и излезе в слънчевия открит коридор, понесъл в другата си ръка торбичката с боклука.
Първите няколко стъпки без помощта на бастуна бяха мъчителни. Дясната му бедрена кост като че ли стържеше по ставите си. Но силното следобедно слънце помогна и скоро мускулите му се стоплиха. Беше доволен от напредъка си. Трите етажа на стълбището бяха най-трудното препятствие. Държеше се за парапета и когато стигна долу, беше изпотен, но доста доволен от себе си. Един фотограф, който използваше съседния до неговия офис, го изпревари забързан.
— Как е? — подхвърли му на минаване той и кимна към крака.
— Екстра! — усмихна му се Ейтан.
Блестящата му черна кола „Фиат Панда“ се печеше на един паркинг до шосето за Витлеем. Беше прибрана и стегната като малък джип. Ейтан много харесваше колата си главно заради залепената емблема на задното й стъкло. Представляваше два червено-бели парашута от типа „летящо крило“ и надпис с големи червени букви: „Следвай ме към парашутните десантчици!“ Толкова дълго му беше забранено да показва подобни егоистични амулети… Но вече никога няма да се върне на оперативна работа. Затова беше си казал „майната му“ и залепи ярката емблема. Какво би могъл да му стори Бен-Цион? Да го изпрати в Ливан ли?
Когато приближи пандата, Екщайн почти не съзнаваше факта, че е същество със странни навици. И че вероятно винаги ще си остане такъв. Когато се намираше на улицата, ушите му бяха наострени като на прилеп и сканираха околността за необичаен звук като щракване на затвор на оръжие, потропване на стъпки на преследвач. Очите му автоматично огледаха паркинга, като запаметяваха лица и ги сравняваха в паметта му за неслучайни повторения. Той инстинктивно погледна към шасито на фиата, като бързо сравни вида на естествените за автомобила издатини с вероятни новопоявили се форми. Когато накрая посегна към дръжката на вратата, пръстите му се поколебаха за миг, а очите прегледаха ключалката за драскотини и пространството под таблото за неспецифични жички.
18
На иврит означава буквално „мир“, но се употребява обикновено и като поздрав при среща, сбогуване, по телефона, в писма и т.н. — Б.пр.