Ако беше осъзнал, че го прави, би се почувствал глупаво. Вече не се намираше в Европа на „вражеска територия“. Това беше родният му град и тук практически нямаше опасност. Но това бяха несъзнателни реакции, нещо като инстинктивната проверка на системите, която правят пилотите преди полет.
И въпреки това понякога Екщайн се сблъскваше мъчително с упоритостта на дълбоко вкоренените си рефлекси. След като напусна болницата, при осребряване на чек, той на три пъти се беше представил с името от легендата си. Естествено, израелския му документ за самоличност показваше друго име, поради което ядосаните банкови чиновници отказаха да извършат услугата. Изчервен от срам, Екщайн беше принуден да се извини и да излезе набързо, задъхан и полазен от студени тръпки под горещото слънце. Докато беше на оперативна работа, никога, ама никога не беше му се случвало подобно нещо. Това беше жестоката цена на оздравяването.
Сега все още не беше лято, но вътре във фиата беше топло като във фурна. Екщайн прибра картона, с който покриваше кормилото и таблото и който не вършеше кой знае каква работа, освен да предпази волана от разтопяване. Свали двете предни странични стъкла, закопча предпазния колан, запали цигара и включи двигателя.
Карането изобщо не дразнеше крака му. Седалката беше дръпната възможно най-назад, а педалите бяха изработени по поръчка така, че да използва само здравия си крак. Екщайн обичаше да кара. Това беше едно от малкото удоволствия, когато чувстваше, че изцяло контролира съдбата си.
Когато наближи центъра на града, вече минаваше четири следобед. Можеше да тръгне по улица „Цар Давид“, която е най-прекият път, но в този час стените на Стария град щяха да хвърлят измамни, горещи сенки върху нея. Затова вместо да завие наляво от „Дерех Хеврон“ и да мине покрай гарата, той тръгна направо към кръстовището при „Абу Тор“. После продължи надолу и около „Султанския басейн“, след което излезе на булевард „Ерусалимската бригада“. Гледката на високите стени на Стария град му доставяше удоволствие, докато преминаваше плавно покрай прозорците на фиата. Поглеждаше в огледалото за обратно виждане някак по-често от необходимото. Не си направи труда да признае, че заобиколният път отлага пристигането му макар и само с няколко минути.
Твърде скоро се намери на булевард „Яфа“, който се спуска към площад „Цион“. Движението беше слабо, банките, магазините и кафенетата още не бяха отворили след обедната почивка. Зави остро надясно и пое нагоре по склона на „Елени Амалка“. Вече усещаше напрежението и се надяваше полковник Бен-Цион да бъде някъде извън службата.
Руският комплекс с множеството си сгради за религиозни архиви, затворнически килии и държавни учреждения представлява нещо като самостоятелен малък град. Намира се върху голям плосък хълм откъм северната страна на булевард „Яфа“, но сякаш е на съвсем друга планета. Докато само на няколко метра от него йерусалимските граждани разговарят оживено по масичките на откритите кафенета или харчат парите си за шварма, сладолед и бански костюми, вътре в комплекса православни монахини се молят за опрощение, мускулести агенти на Шабак19 планират контраразузнавателни операции и палестински терористи се опитват да не се пречупят пред разпитващите ги следователи.
По булевард „Яфа“ влюбени си уреждат срещи, а в комплекса яростни съдии удрят с дървените чукчета по катедрите.
И неизвестно за всеки, с изключение на онези, които работят там, управлението за Специални операции на АМАН също се е настанило временно на това място.
Допреди два месеца всички големи разузнавателни организации работеха в района на Тел Авив. Главният щаб на ИА — израелската армия — се намира в центъра на Тел Авив в „Кирия“, а шефовете обичат цялата информация да им е подръка. Средният изток е място, където операциите и войните се развиват бързо, а изходът им зависи от светкавични рефлекси. Ако ти трябва нещо бързо — досие, разпечатка на съобщение, разузнавателна снимка или експерт, — не ти се иска да чакаш, докато пристигне отнякъде извън града.
„Специални операции“ притежаваха собствена сграда, твърде малка за бързото разрастване на Управлението. Полковник Ицик Бен-Цион непрекъснато искаше по-голяма, но финансовият отдел все се оправдаваше с липса на средства. Обаче при една рутинна проверка на сградата и по случайно съвпадение с най-разгорещените дебати за бюджета, „чистачите“ откриха „цатат“ — подслушвателно устройство. При това в шифровъчната зала. Бен-Цион само дето не припадна, подбра заместника си и хукна към щаба, където нахлу в кабинета на заместник-директора и половин час блъска по бюрото му. В Израел обикновено онзи, който вика най-силно, получава каквото поиска. А Бен-Цион изигра мелодраматичната си роля прекрасно. Крещеше за двата руски траулера, оборудвани за електронно подслушване, които се намират току пред Хайфа. Викаше как не можел даже да се изходи по нужда, без в Москва да му преброят лайната, и затова нищо чудно, мамка му, че хората му не могат да извършат и едно просто елиминиране, щом като в залата за шифроване се прониква по-лесно отколкото при ярконска курва.