— Шалом, Тони — усмихна се едрият мъж. — Как е?
— Всеки ден е приключение. — Екщайн извади ламиниран пропуск. На него беше отбелязано най-високото разрешение за достъп на ИА, което позволяваше на приносителя да влиза във всеки военен обект в страната, без да му се задават каквито и да било въпроси.
Шломо продължи да се усмихва. Той дори не погледна към пропуска на Ейтан. Вдигна очи към малка телевизионна камера до тавана и натисна бутона на интеркома.
— Тони е — каза той на някакъв невидим чиновник.
Чу се тихо бръмчене и ключалката на металната входна врата щракна. Ейтан трябваше бързо да я дръпне, преди да се е затворила отново.
Екщайн беше някак обиден. Шломо би трябвало да прегледа пропуска му независимо от приятелството. За миг отново се превърна в оперативен ръководител.
— Знам, че ме познаваш, Шломо — каза той, като задържа вратата. — Но наистина би трябвало да поглеждаш това. — Той продължаваше да държи пропуска си в ръка.
Шломо го изгледа с вид на недоволен родител. Той протегна ръка, взе картата, извади списъка си, сравни два пъти лицето на Екщайн със снимката и му я подаде обратно.
— Все пак може да са ме уволнили снощи — продължи Ейтан. — Може да са ми отнели достъпа. Та аз може би идвам тук само за да убия Бен-Цион.
— Най-умната постъпка за цялата ти кариера — отвърна Шломо, докато прибираше списъка си.
Ейтан се изчерви занемял.
„Я Аллах — помоли се на Господ с общоприетия арабски израз. — Всеки ли знае какво чувствам?“
Той влезе в „подводната“ стая, като дръпна вратата и я затвори подире си. Тя представляваше нещо като метален шкаф с голяма огледална стена. Един глух глас му заговори.
— Шалом, Тони. Какво носиш?
— Днешните интервюта и боклук за пещта.
— Оръжие?
— Да, ама не е опасно.
Откъм спикера се чу изсумтяване и бръмченето на втората врата.
Главната квартира на Управлението за специални операции на АМАН приличаше напълно на всяко друго учреждение в Израел. Всички стени бяха циментови, покрити с унила светлосива боя. По твърдата им повърхност е трудно да се закачат картини, снимки, карти или диаграми. Пироните не се задържат и затова всичко се закача с пластмасови лепенки, макар че в Йерусалим лепилото бързо изсъхва и трябва непрекъснато да ги подменяш. Подовете бяха от типичните евтини, напукани плочки. Господ да е на помощ на екстравагантния чиновник, който би се осмелил да нареди да му се сложи мокет. Ярката светлина идва или от промишлени флуоресцентни тръби, или от висящи голи крушки, така че дори и най-загорелите и отпочинали чиновници да изглеждат бледи на работното си място.
Тъй като се бяха настанили наскоро, Управлението преживяваше период на контролирана разхвърляност, граничеща с хаос. Коридорите бяха тесни и нямаше място за бюро на рецепция или пък удобни столове за чакащи. Олющени дървени маси, затрупани с незасекретени ежедневни доклади и вестници, правеха преминаването съвсем трудно. Телефонни кабели, компютърни линии и шифровъчни канали се извиваха от стая в стая и придаваха на коридорите вид на ремонтираща се палуба на фрегата. Неизбежните стъклени чаши и чинийки си почиваха навсякъде, където служителите са решили, че не им се пие повече кафе. Нервни „Чистачи“ се занимаваха с важната си работа, без някой да им обръща внимание. Така че освен забързаните служители на разузнаването, които щъкаха от стая в стая, тук се забелязваше и странното присъствие на мъже с очила. Те пълзяха на колене и бърникаха по кабелите, контактите по стените и всякакъв асортимент електронни уреди, като че ли в сградата се помещава и детска градина с бавно развиващи се вундеркинди.
Екщайн се заизкачва по бетонното стълбище към втория етаж. Взимаше по едно стъпало, като първо поставяше левия крак, а после се отпускаше върху десния. Носеше куфарчето и торбичката в лявата ръка, а с дясната се държеше за металните перила. До метално бюро в края на стълбището за втория етаж седеше млад мъж. Беше мускулест, въоръжен с пистолет, а на бюрото пред него имаше телефон и малка чаша с димящо турско кафе. Той приличаше на приемчик в затвор за опасни престъпници.