— Здрасти, Бавария. — Младежът беше невероятно сериозен и наричаше всички в Управлението с кодовите им имена, макар че това се изискваше само за действащите оперативни работници.
— Здрасти, Мошико — отвърна Ейтан. Той посочи към един предмет, приличащ на баскетболен кош без мрежа — сива, метална рамка, поставена до бюрото. — Къде е торбата за изгаряне?
— Нови правила — повдигна тъмната си вежда Мошико. — Бен-Цион иска вече всичко да се разчиства два пъти дневно. Сега ще качат новите торби. — Той протегна ръка към пликчето с боклук на Екщайн. — Аз ще го взема.
Екщайн притисна пластмасовата си торбичка към гърдите, имитирайки сериозността на Мошико.
— Това е прекрачване на заповедите.
— Прекрачи ми тая работа — отвърна Мошико и показа към чатала си.
Екщайн се изсмя и пусна торбичката върху бюрото.
— Не бой се — каза той. — Като излезеш на оперативна работа, няма да ти се налага да се занимаваш с такива тъпотии.
Мечтата на Мошико беше да бъде оперативен работник в „Куинс Командо“ — кодираното име на екипите за Специални операции. Но той беше емигрант от Чехословакия и поради това и двамата с Ейтан знаеха, че никога няма да стане. Цивилните от Мосад понякога използват руснаци, унгарци и чехи, но рискът от проникване е твърде голям и затова АМАН се стреми да избягва назначаването на евреи от Източния блок независимо от искреното им желание.
— Дай Боже — каза Мошико и вдигна очи нагоре, след което отново се зае да чете преведената на иврит новела „Човешкият фактор“ на Греъм Грийн.
Екщайн се отдалечи по коридора. Мина покрай „новинарската“, където телексите непрекъснато плюеха съобщения за терористични акции от световните информационни агенции и некодираните машини на израелските посолства в големите столици.
Следваща беше стаята за „легенди“, където три умни и привлекателни млади жени избираха имената на мисиите и участниците в тях. Бяха задължени да се отнасят сериозно към работата си и затова единственото свидетелство за оптимистичната им младост беше табелката на вратата, на която с калиграфски староанглийски шрифт беше написано:
На вратата имаше остъклено прозорче, което внезапно се отвори. Една красива, луничава червенокоска на име Пнина показа глава и смигна на Екщайн.
— Бавария, скъпи!
Ейтан спря. Усмивката на Пнина винаги го караше да й отвръща със същото.
— Здрасти.
— Не би ли искал ново име? — предложи му тя закачливо. — Тъкмо е време за смяна. Можеш да получиш.
— Не мисля, че е необходимо — отговори Ейтан с предателско самосъжаление.
— О, стига. Бавария е толкова… толкова… тъмно.
— Да. Ами ще си помисля. Благодаря.
— Става — отвърна Пнина, без да се обижда, и затвори вратата.
Още по времето, когато беше парашутен десантчик с нисш чин, сериозността, с която Ейтан изпълняваше задачите си, му спечели прякора Мрачния баварец. Кой знае защо той го прие като комплимент и затова беше избрал Бавария за кодово име в Управлението.
„Ще си го запазя — помисли той. — Като сувенир.“
Продължи да върви напред. Засега никой не беше забелязал, че е без постоянния си бастун. Е, то е като с пушенето, реши той. Никой не забелязва, когато най-после го изоставиш.
Внезапно се стресна, когато един капитан на име Хайнц изхвърча от шифровъчната стая. Хайнц беше на възрастта на Екщайн, с бяло-руса коса, мрачни сиви очи и отличаващия го израз на откачен младеж, когото родителите сигурно са мразели.
— Свалете това проклето нещо! Веднага! — крещеше Хайнц, размахал яростно ръка към голям чертеж, залепен върху голата стена. Явно беше карикатура — план на етажа, начертан с черен маркер върху груба хартия. Всички служители бяха изобразени с фигурки, а над главите им в квадратни рамки имаше шеговити надписи като например: „Шифровъчна — най-доброто кафе и най-тъпите разговори“. Или: „Легенди — трите красавици — две моми и една омъжена, но все лесни“ и така нататък.
— Мамка ви, да не мислите, че тук е туристическо бюро?! — Хайнц продължаваше да се пени, докато двама от постоянната охрана на шифровъчната скочиха да свалят плаката. Наблизо беше застанала изчервена една жена на средна възраст, явно обидена от караницата на Хайнц.
— Да не си прекалил с кафето? — ухили се Ейтан към Хайнц, докато минаваше покрай него. Ядосаният капитан не му обърна внимание.
И трите етажа на сградата бяха строго охранявана зона, но може би наличието на барчето на втория етаж придаваше на района малко по-спокойна атмосфера. Там персоналът влизаше, за да насяда около поолющените маси на по кафе и сандвич за кратка почивка, да си пусне парата, да поклюкарства за работата или за шефовете. В барчето човек можеше и да се посмее, което със сигурност беше невъзможно на третия етаж, където Ицик Бен-Цион ежедневно провеждаше сложни и мрачни съвещания за планиране чак до полунощ. А долу на първия етаж и в подземието също нямаше никакво място за шеги. Там долу над масите с уреди се потяха Мъдреците, Наблюдателите и Скаутите, занимаващи се с микроелектронно оборудване, оръжия и експлозиви. Те не се шегуваха много. Защото една тяхна грешка би могла да коства твърде много на Управлението.