Та затова вторият етаж беше „народен“, както го наричаха служителите. И барчето беше винаги пълно и с кипяща атмосфера. Приличаше на барчетата във всяка обществена сграда с изключение на факта, че ако някога влезеше непознат, многогласните разговори стихваха мигновено. След няколко секунди всички внезапно променяха темата — баскетболни мачове, увехналите цветя в градината, хвалби с успехите на децата.
Когато Ейтан зави към „Личен състав“, чу края на спора на двама мъже, които излязоха от барчето зад него.
— Не можеш да направиш това, глупако!
— Защо не?
— Защото ще пренатовариш връзката. Ще изгори и ще зяпне, а после нищо не можеш да направиш. Никаква сигурност.
— Значи ще включим разпределител в системата.
— Трябва да е леко бе, задник! Иначе ще ти трябва камион, за да го преместиш!
Разговорът заглъхна по коридора. Мъжете слизаха към долните етажи. Ейтан се усмихна. Такива бяха разговорите в оперативния отдел.
Личен състав представляваше средна по големина стая. Покрай стените се издигаха високи сиви шкафове за папки, лавици за компютърни дискети и програми, както и списъци на създаващите се екипи за обучение. Имаше три бюра. Лявото беше на секретарката и върху него стоеше кремав компютър Ай-Би-Ем. Юдит, къдрокоса брюнетка с блестящи очи, седеше пред него и въвеждаше текста на предишните интервюта, донесени от Екщайн. Дясното беше на Цвика — весел и късметлия сержант, който работеше като куриер, шофьор и свръзка, поради което се намираше извън Управлението по цял ден. Бюрото му беше съвсем чисто. Най-голямото бюро се намираше в дъното с гръб към прозорците. То беше на шефа на „Личен състав“.
Екщайн си нямаше бюро тук.
Юдит вдигна глава и му се усмихна. Той й изръмжа шеговито с дебел, секси глас и тя се изчерви като всеки ден, когато я поздравяваше по този начин.
— Хей! — наклони глава зад монитора си Юдит. — Къде е бастунът?
— Ти забеляза! Обичам те! — тържествено произнесе Екщайн и продължи пътя си към прозорците. Настани се на стола пред бюрото на шефа си, доволен, че най-после ще остави крака си да почине.
Дани Романо погледна към него и му направи знак да изчака. Ейтан седеше търпеливо и наблюдаваше високото чело и меката черна коса на италианския евреин. Романо наближаваше четиридесетте и винаги държеше между зъбите си незапалена лула. Всъщност се беше отказал от пушенето, но не виждаше причина да се откаже напълно от успокоителното присъствие на лулата. Характерът му беше абсурдно приятен за човек, който работи напрегнато в разузнаването вече почти двадесет години. Никой не знаеше истинското име на Романо, защото понякога той пътуваше до Италия или Сицилия в изпълнение на кратки мисии. Явно прикритието му беше силно уязвимо и затова вече много рядко го използваха за оперативна работа.
Дани остави молива си, облегна се и преплете пръсти зад тила си, усмихнат с лулата в уста.
— Как мина днес?
— С тръпка — отвърна Екщайн. — Както винаги.
Романо поклати бавно и съчувствено глава.
— Пак ти повтарям, Ейтан — изрече той тихо, явно използвайки същия тон, с който обяснява жестокостите на живота на тримата си синове. — Имаш късмет, че изобщо можеш да ходиш. Даже да дишаш. Примири се. Ти беше комета.
Романо често наричаше Ейтан така, спомняйки си с лека завист предишната славна оперативна кариера на своя служител.
— Знам, знам — отговори Ейтан. — Но, о, приятели мои… — цитира той на английски.
— И о, врагове… — допълни Романо.
— Тя оставя прекрасна диря — изчурулика иззад компютъра си Юдит, която и преди беше чувала този стих.
— Ей! — размаха й пръст Романо. — Казал съм ти да не подслушваш и да не флиртуваш с женени мъже.
Юдит се изкикоти и продължи да пише.
— Е? — върна се Романо към работата. — Как изглеждаха?
Ейтан отвори куфарчето си и подаде бележниците.
— По мое мнение двама „да“ и трима „съвсем неподходящи“.
— Защо и тримата? — смръщи се Романо, когато взе бележниците.