Някой достатъчно умен е помислил за всичко, с което да осигури на Екхард известно облекчение от отговорността. Но пък то го караше да се чувства невероятно примитивен.
Като доберман на каишка.
Нещо стягаше стомаха на Екхард. За стотен път си обеща, че щом мисията приключи, ще престане да пие тази разяждаща отрова. Беше прекалено напрегнат. Трябваше да започне упражнения, за да потисне чувствата. Водачът на групата в мисия трябва да командва със спокойна обективност и остри рефлекси, показвайки на подчинените си, че напълно се контролира. Както много пъти в миналото, сега Екхард потърси нещо, в което да се фокусира, за да може да постигне състояние на пълно спокойствие.
Върху отсрещната стена на стаята имаше голям плакат, поставен в алуминиева рамка и покрит със стъкло. Беше панорамна снимка на „Енглишер Гартен“, топла и многоцветна, със сочни зелени ливади и езера, в които плуват птици. Напреко на снимката с ярки пастелни цветове бяха изписани думите на поета Еужен Рот:
Екхард беше гледал плаката безброй пъти, но едва сега наистина разбра иронията. Изсмя се на глас.
— Какво става? — извика Люкман от кухнята.
— Шшшш. — Екхард продължи да гледа плаката. Беше му оправил настроението.
Отпусна ръце, за да си починат раменете му, разтвори юмруци и разлюля пръстите си. Присви очи и видя собственото си отражение в стъклото. Къса руса коса, сивосини очи, здрава шия, а под нея черно кожено яке.
Видът му го успокои. Отпуснат и вече по-спокоен, той насочи ума си към операция „Флейта“.
Странно, че Ханс-Дитер Шмид беше избрал това име за мисията. На арабски думата за флейта е „халил“, а произношението й е наистина много подобно на истинското име на Обекта. Но тъй като никога, в никакъв случай не се избира оперативен код, който дори и далечно да напомня действителността, Ханс-Дитер сигурно го беше направил нарочно. В този бизнес, ако си предвидим, с тебе е свършено, а Шмид никога не е бил предвидим.
Екхард беше сигурен, че по това време Ханс-Дитер е вече повече от два часа в офиса си. И също така беше сигурен, че командирът на мисията е „пристигал на работа“ в същия час, когато е наел свободната канцелария за фирмата, занимаваща се с внос/износ. Не заради друго, а за да не повдигне никакви съмнения поради ранното си пристигане точно в този ден.
Офисът се намираше близо до огромната площ на мюнхенската фирма „Панаири и изложби“. Мястото беше подбрано по очевидни причини като добро прикритие. Но точният избор на „Шийс Щат“ 13 като че беше направен, за да задоволи ироничното чувство за хумор на Ханс-Дитер. Защото Ханс не пропускаше да нарича улицата „Шайс Щрасе“4, в съответствие с общоприетото мнение, че шпионажът си е „лайняна работа“.
Екхард започна да обмисля подробностите преди изпълнението на мисията.
Ети Данцигер ще застане на позиция, нагласила статива си върху остъклената веранда, която гледа към улица „Барбароса“ в тихия квартал Богенхаузен. Екхард, разбира се, никога не беше стъпвал в апартамента на Ети, но нейното подробно описание му позволяваше да си представи обстановката.
Облечена в пухкава зелена жилетка, тя ще седи в големия си дървен люлеещ се стол. До нея, близо до голяма кана с кафе, ще се намира телефонът — уред, служещ не само за социални контакти. Малката й руса главица ще бъде натоварена с доста неща — обици, представляващи висящи на верижка сребърни топчета, слушалки на уокмен, а като диадема върху косата, очила, с възможностите на оперен бинокъл. Днес верандата няма да е отоплена, за да не се замъгляват стъклата. Когато студеният януарски вятър проникне през цепнатините на прозоречните рамки, Ети ще трепери заедно с листата на истинската си оранжерия.
Както се очаква от студентка по рисуване, по пода около краката й ще има пръснати десетки четки, тубички с бои и шишенца с цветни тушове. И както се очаква от отговорника по комуникациите на Групата, днес рисуването няма да й върви, докато тя наблюдава с хладен и напълно неартистичен поглед. След цял месец работа голямото платно, изобразяващо улица „Барбароса“ в квартала Богенхаузен, беше завършено само наполовина. Ако Ети не беше толкова привлекателна, добронамерена и агресивно ексцентрична, съседите може би щяха вече да са я попитали защо работи толкова бавно.
Екхард не позволи на мислите си да се занимават повече с Ети, тъй като чувствата му към нея май не бяха само професионални…
Петер Хаузер. Това беше човекът, който изобщо не можеше да седи и да чака. И за щастие от него не се изискваше да го прави. Тройните задължения на Хаузер като отговорник по транспорта, първоначално проследяване и поддръжка щяха да го държат в движение през целия ден.