— Не, Гади — почти крещеше Баум. — Не искам това сега. Дай ми онова, което ти поисках.
— Ама, Бени — скандалджийски и почти като неподчинение звучеше женски глас. — Имаме двадесет процента увеличение на глаголите и съществителните. Трябва да започнем от самото начало на файла и да попълним някои от празнините.
— Боже мили! — чу се плясъкът на дланта на Бени по собственото му чело. — Колко пъти трябва да ти го кажа, Шоши? Имаме над три хиляди предавания. Ако започнеш да коригираш всяка страница, докато стигнеш до средата, Арафат вече ще живее в Хайфа!
— Добре, добре — обади се някой друг.
Възраженията престанаха и чукането по клавиатурите на компютрите се усили. Екщайн затвори вратата и Баум се извърна от мястото, където беше застанал като диригент, размахващ ръце и извличащ музика от различните си „секции“.
Бени Баум беше висок само метър и седемдесет, по-нисък от Екщайн, но имаше широкото тяло на състезател по ръгби. Вечно се бореше с коремчето, дължащо се на германската кухня на жена му, но смяташе, че ако си купи по-голям номер панталони, ще бъде като да се предаде по време на война. Затова постоянно подръпваше нагоре колана на панталона си. Пушеше неспирно, но продължаваше всеки уикенд да играе футбол с двамата си подрастващи синове и се говореше, че може да победи на канадска борба всеки от оперативните агенти на Управлението.
Като Ханс-Дитер Шмид той беше главен командир на операция „Флейта“ и изцяло отговорен за убийството на Мохамед Наджиз. Но за разлика от Екщайн духът на Бени не пострада от фиаското в Богенхаузен. Той гледаше на разузнавателната работа като на продължение на истинската война. А на война човек допуска грешки, приема ги, плаща за тях и продължава напред.
Бени носеше бяла риза на светлосини райета с къси ръкави, малки пагончета и няколко закопчани джоба. Голямата му плешива глава и разперени уши блестяха от пот, а ризата беше потъмняла под мишниците. Той протегна едрата си ръка.
— Ейтан! — викна Бени, като че ли не е виждал Екщайн от месеци, макар да бяха закусили заедно вчера. — Защо тези хора не ме слушат?
Екщайн стисна силно ръката, за да не отстъпи на силата на Баум.
— Явно защото ти нямат уважението.
— Уважаваме го — обади се някой из задимената атмосфера. — Само дето не го харесваме.
— Млъквай и бачкай — изръмжа Баум, без даже да се обърне. — Как мина днес? — погледна той със симпатия към Екщайн.
— Дръж се сериозно — усмихна му се Екщайн.
— Ти се дръж сериозно — отвърна Баум. — И се взимай на сериозно. Само така ще се оправиш.
— Може пък да ми харесва така.
— Да бе. А баща ми е бил откачен.
— Че то така ти пише в досието — засмя се Екщайн, а Баум го плесна по рамото. Внезапно Бени се обърна отново към хората си:
— Е!? Яблоковски, какво става?
— Нали искаше да го запишем на хард-диска. Сега ще чакаш — отговори млад, очилат мъж, който се трудеше над един от компютрите.
— Гадни, самонадеяни копелета — изръмжа Баум.
— Ех, такава си е израелската армия — въздъхна Ейтан.
— Тая ни търпимост към социалистите ще ни вземе главите — изпухтя Баум.
Екщайн огледа стаята. Ставаше нещо сериозно. Усещаше го в атмосферата, чувстваше го по тревожната концентрация, която обхващаше разузнавача винаги, когато по канала започва да тече нова информация. И четирите компютърни терминала бяха заети. Младите мъже и жени, всеки от които имаше висока научна степен, се бяха нахвърлили на клавиатурите си като врани на царевица. Други двама мъже преглеждаха документи пред високите до тавана шкафове, а в далечния ъгъл до прозорците, прелиствайки малко омачкано тефтерче, седеше още една дребна фигура.
Всички в стаята познаваха Екщайн и винаги се отнасяха приятелски с него. Макар и изпаднал в немилост, на него продължаваха да гледат като на оперативен агент, на фигура от онзи друг свят на смелост и опасности, каквито те никога няма да изпитат. Винаги го зяпаха с известно възхищение, но днес компютърните войници не му обръщаха никакво внимание.
— Какво става? — попита Екщайн.
Баум весело вдигна вежда. Ейтан не беше от отдела му и от него се очакваше да се съобразява с изискванията, които ограничават информацията до необходимото за служителя равнище. Само с няколко избрани личности като Екщайн Баум понякога нарушаваше правилата.
— Той има ли право на достъп за това, Бени? — попита, без да вдига глава от малкото си тефтерче, дребната фигура до прозореца.
— Имам право на достъп до клюки, Очко — отвърна му Екщайн през тракането на принтерите.
Някой се изсмя. Бени Баум запали цигара, захапа я между зъбите си и постави юмруци на хълбоците си.