— Видяхте ли! — възкликна Бени Баум и плесна с ръце. — Ето защо той получава големите премии! — Това, разбира се, си беше жив майтап, тъй като заплатите в израелската армия едва ли могат да се нарекат щедри, а премии там изобщо няма.
— Добре, ще изкарам списък на първите триста — обади се Яблоковски откъм своя терминал.
— Разпечатай го — подвикна Баум.
Тракането на машините се засили.
— Ами какво ще кажеш за „Флейта“? — внезапно попита Ейтан.
Бени се извърна. Изгледа тъжно Екщайн.
— Стига, Ейтан…
— Защо не, Бени? Няма да навреди. Нека машините го направят.
— Не можеш да се отървеш от призрака, нали?
— Не, нито пък ти, така че не се преструвай.
Баум наведе голямата си плешива глава и плъзна длан по темето си. Издуха облак дим. После се изпъна.
— Добре. Гади! — Той посочи с пръст вдясно. — Разпечатай файла на Яблоковски, а после направи извлечение за „Флейта“.
— Халил?
— Не бе, идиот такъв! Това е нашето кодово име за него. Опитай ГРЕГОР, АСУАН и СИДОН, но първо изтегли всички пет и шестбуквени имена и създай отделен файл.
— Отмени тази заповед!
Гласът изгърмя откъм отворената врата и с изключение на тракането на принтерите в стаята настъпи мъртва тишина, а всички служители вътре замръзнаха. Облакът цигарен дим внезапно се насочи към отвора и сред мъглата му се видя високата фигура на полковник Ицик Бен-Цион.
Командирът на управление „Специални операции“ на АМАН влезе в стаята. Беше твърде висок за рамката на вратата и трябваше да наведе глава, но студеният му поглед остана втренчен в Баум и Екщайн. Ицик Бен-Цион имаше неприятното предимство на високите мъже, особено сред обикновено средните на ръст евреи. Дори и без да каже дума, той излъчваше власт. Освен това от четиридесет и шест годишната му глава все още не беше паднал и един от гарвановочерните косми, с които си бе роден. Беше малко посивял на слепоочията, но космите там имаха цвета на стоманена тел. Очите му бяха почти черни под също черните вежди, а острият му нос се надвесваше над стиснатите устни като клюн на ястреб.
Той блъсна по вратата с една от едрите си длани.
— Екщайн, какво правиш тук?
Кой знае защо Ейтан не беше изненадан от ненавременната поява на Бен-Цион.
— На гости съм.
Полковникът не обърна внимание на оправданието.
— Казал съм ти и преди и няма повече да повтарям. Нямаш право да се отклоняваш от оперативните си параметри и ти е забранено да пречиш на важната работа, която се върши в тази стая.
Екщайн пламна. Коляното внезапно го заболя и му се прииска ужасно да седне, но изгледа упорито Бен-Цион.
— Аз го помолих да дойде — излъга Бени Баум. Той никога не отстъпваше дори и пред шефа си. Сега хвана колана си и вдигна нагоре панталона, като че се подготвя за юмручен бой. — Ако вече не си забравил, Ицик, аз имам правото да извикам всеки от агентите, по всяко време, щом като работата ми го изисква.
Бен-Цион не обърна внимание на майора. Нямаше намерение да се хваща на публичен спор с Бени Баум. Вместо това продължи да се кара на Ейтан.
— Освен това трябва да ти припомня, господин Екщайн, че въпросите, засягащи „Флейта“, повече не ти влизат в работата. Няма да позволя да се губи ценното време на тези хора, за да преследваш ти някакъв студен труп. — Сега очите на Бен-Цион почти пламтяха и на Ейтан му се стори, че ей сега ще му пламне косата. — Имаме предстоящи операции, които изискват моментално осъвременяване. Спасяването на твоето самочувствие не съществува като задача в списъците ми.
На Екщайн му писна. Нямаше намерение да стои тук като слуга и да слуша крясъците на Бен-Цион, нито пък да чака да го изхвърли от стаята. Той вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.
— Сигурен съм, че имаш достатъчно писмена работа — извика подире му Бен-Цион.
Кръвта на Екщайн кипеше в ушите му. Чу стъпки, които го следваха, и закуца бързо с побелели устни по коридора.
— Ейтан — извика го гласът на Бени Баум. — Утре вечер в седем. Двамата със Симона. Мая ще прави виенски шницели.
Екщайн продължи да върви. Погледът му беше замъглен от ярост и унижение. Едва забелязваше любопитните глави, които се показваха от вратите на канцелариите, чудейки се кой ли е обект на яростта на Бен-Цион, чийто гръмовен глас още кънтеше по коридора.
От вратата на „Легенди“ внезапно се показа разтревоженото лице на Пнина.
— Бавария?
— Лека нощ — каза Екщайн и забърза напред, като накуцваше мъчително по студеното и тъмно стълбище.