Когато в седем часа вечерта Ейтан още не беше пристигнал вкъщи, Симона започна да се тревожи. Тя, разбира се, не беше познавала съпруга си по време на работата му като оперативен агент, когато не се прибираше в апартамента си дни наред или изобщо изчезваше от страната, без да се обади на приятели или на семейството си. Настоящата му служба, към която направо се влачеше всяка сутрин, имаше точно определени работни часове. Той рядко се прибираше след пет часа. Но по време на редовната си военна служба Симона беше работила като оператор по радиозасичане във военновъздушните сили в Тел Авив. От тези две години служба в „дупката“ тя знаеше, че когато нещо става, хората от разузнаването често губят представа за времето. Надяваше се, че Ейтан просто е потънал в решаването на някаква важна задача. Това би било добре за него. За двама им. Естествено, всички останали по-тревожни причини за закъснението му бяха минали през главата й и искаше да позвъни в службата му. Но нямаше да го направи. В Израел жените на военните не се обаждат в службата, освен ако не раждат в момента или в къщата има пожар. Всеки в страната знае, че истинските герои на израелската армия са съпругите, които чакат мълчаливо и стоически. Симона нямаше намерение да разрушава този образ.
Самата тя беше прекарала тежък ден. Сега работеше в детското раково отделение в болницата „Хадаса“ и лицевите мускули я боляха от непрекъснатото напрягане да се усмихва. Краката й горяха от безкрайното ходене по твърдия, покрит с плочки под на стаите и коридорите.
Но тя винаги се радваше, когато се прибираше вкъщи и изкачваше трите етажа до апартамента им в източната част на „Талпиот“. Макар и под наем, апартаментът беше много повече от онова, за което биха си позволили да се надяват Симона и Ейтан. За йерусалимските стандарти той беше огромен, с три спални, голяма веранда и две бани на втория етаж. Основното ниво се състоеше от широк салон, покрит с паркет от тиково дърво, от който се излизаше на друга обширна веранда. Към главното помещение имаше трапезария, обзаведена по американски образец кухня и дори малка стаичка за пералня и сушилня. Освен това в хола имаше камина, нещо което Симона беше виждала само по американските филми.
В днешно време всички наеми в Израел се обявяват в американски долари вместо в нови шекели. Младото семейство Екщайн никога не би могло да си позволи месечния наем от 700 долара, ако службата на Ейтан не му отпускаше допълнителните 300 долара за квартира. Когато видяха апартамента, те моментално се влюбиха в него и решиха да пестят, за да могат да си плащат наема.
Така че каквито и да биваха трудностите на работния им ден, Ейтан и Симона почти винаги се успокояваха от лукса на жилището си. Семейните приятели винаги зяпваха от учудване, като видеха екстравагантността на това жилище. Но когато питаха типично по израелски за размера на наема, Ейтан тайнствено промърморваше: „Нали знаете, Министерство на отбраната…“, с което веднага им запушваше устата. Ако собственикът се съгласеше да го продава, Ейтан и Симона знаеха, че ще направят и невъзможното, за да купят апартамент 18 на улица „Маалот ел Рам“ №521.
Симона беше свалила изпотената и миришеща на болница сестринска униформа. Беше си взела душ, измила гарвановочерната си коса и навлякла чифт джинси и лека памучна блуза. Сега беше застанала боса на основната веранда между дългите правоъгълни кашпи с петунии и бели магнолии. В едната си ръка държеше чаша с портокалов сок и гледаше към Юдейската пустиня. Виждаше как арабските къщи в Сур Башер стават розови от залеза. Опитваше да не поглежда часовника си, но едното й ухо се ослушваше за звъна на телефона.
Ейтан се прибра в 7:20. Отново се опираше на бастуна и беше полупиян. Беше ходил на билото на Армон Анацив — хълма на лошия съвет. Там се намираше седалището на ООН. От това място се откриваше най-хубавата панорама на Йерусалим и когато имаше неприятности, Ейтан често отиваше там, за да поседи на билото. Гледаше куполите, кулите и извитите стени, които сменяха цвета си със залеза. Сега строяха алея за разходки по хълма. Скоро всеки турист от страната щеше да тъпче с крака тайното местенце за съзерцание на Ейтан. Щяха да ближат сладоледи и да щракат с фотоапарати. Но засега там имаше само едно малко ресторантче, вдълбано в камъните на хълма, което почти не се виждаше от пътя. Ейтан беше седял върху тревата, загледан в далечния Храм на Скалата, докато отпиваше от трите кутийки бира „Макаби“ и се опитваше да си докаже, че все още има няколко неща, заради които би трябвало да е благодарен на Господа.
Докато изкачи трите етажа до апартамента, на които упорито не беше обърнал внимание, когато подписваше договора за наем, той вече се беше изпотил, а коляното му направо гореше. Яростта му отново се бе върнала.