Израелският метод за слънчево отопляване на водата е вероятно един от най-ефикасните, но непубликувани продукти на израелската държава. Резервоарите върху покрива пропускат тънки пластове вода между алуминиеви пластини и панели от увеличителни стъкла. Няколко минути след изгрева на слънцето Йоси вече имаше достатъчно топла вода, за да се избръсне. Той се разгледа в огледалото, докато се сапунисваше с четката за бръснене. Остана доволен от тридесет и пет годишната си физиономия. Главата му беше покрита с къса, къдрава, червеникаворуса коса. Челюстите му бяха широки и силни, носът по-скоро прав и почти не семитски, ако не се смята малката му гърбавина. Устните можеха да са по-плътни, защото така показваха известна липса на твърдост, но пък усмивката компенсираше това. В ъгълчетата на очите му почти нямаше бръчки, а ирисите им бяха толкова ярки и зелени, че изглеждаха почти неестествени.
Той включи тихо малкия транзистор до мивката. „Галей Цахал“, армейската радиостанция, излъчваше утринната си програма. Свиреха приятни, стари военни песни от 1948 година. Мелодията и думите им определено нямаха нищо общо с войната и както повечето израелски войнишки песни изразяваха мъка по дома, семейството и мира. Сигналът беше ясен и силен. Йоси се усмихна, защото беше единственият на това място, който можеше да получава превъзходния кабелен радиосигнал.
Той изми самобръсначката, оставила ивици пяна по лицето му, и започна да тананика заедно с Арик Лавие, докато влизаше под душа. Пусна водата силно и се наслади на горещината й. Когато изми пяната, сапуна и шампоана от кожата си, се почувства по-бодър, отколкото през който и да било ден от месеци насам.
Когато Йоси се върна в спалнята, Рина я нямаше. Тя вече беше при бебето, но Йоси не ги потърси. Днес и без това щеше да е трудно и затова нямаше защо да усложнява нещата. Малкото му куфарче за дрехи и другото за документи вече бяха приготвени, а дрехите му поставени върху стола.
Той се облече необичайно. В тъмносив костюм. Новата бяла риза беше извадена току-що от опаковката си и беше твърда и остра върху още влажната му кожа. Изпита известна трудност с тъмносинята вратовръзка на райета, защото отдавна не му се беше налагало да носи такова нещо. Набързо почисти новите си кожени обувки с парцал и се изправи, за да се огледа в огледалото на вратата. Макар да не се чувстваше съвсем удобно, остана доволен, бръкна във вътрешния джоб на сакото си за очилата и постави костените рамки върху лицето си. Примижа, а после се усмихна. Приличаше на женевски борсов служител.
Вратата на детската стая в края на коридора беше затворена. Йоси щеше да влезе, но после се поколеба, обърна се и се насочи право към кухнята, като се стремеше да стъпва на пръсти по плочките на пода. Измъкна бутилка „Миц Паз“ от хладилника. Това беше по-скоро разводнена портокалова напитка, отколкото истински сок. Извади купичка с маргарин и буркан конфитюр от ягоди и взе прясно, продълговато като краставичка хлебче от панерчето върху кухненската маса.
Направи си чаша тъмно нескафе, добави малко мляко и захар и седна да закуси.
Всъщност беше твърде възбуден, за да яде, но се насили да намаже хлебчето. Не знаеше кога ще му се отвори отново възможност да яде. Странно беше след толкова много работни дни да не отива в службата. Хората от клона на банка „Леуми“ бяха приятни, а условията за работа много добри, но на него изобщо нямаше да му липсват. И макар да се отнасяше към обучението си много сериозно, да прекарваше вечерите си в изучаване на магистърския курс по модерна история на Израел, работата и ученето се отразяваха на семейния му живот. Трудно беше да бъде млад баща. Твърде отговорно. Всъщност беше добре да се махне и той оправдаваше удоволствието, което изпитваше, с увереността, че на бебето и Рина няма да им липсва нищо.
Тя се приближи откъм коридора. Косата беше разрошена около лицето и върху раменете й. Беше облякла розовия си ватиран халат и носеше Катя, притисната към гърдите си. Бебето беше увито в бял памучен шал, за да не изстине от утринния студ.
Катя хълцаше и като че ли беше плакала. Посягаше с малките си ръчички към лицето на Рина. Майка й нежно ги отблъсна. Тя също изглеждаше като да е плакала. Бузите й горяха и я нямаше постоянната усмивка.
Тази сутрин Рина със сигурност не споделяше оптимизма на съпруга си. И макар той да прикриваше радостта си с необикновената утринна активност, тя изобщо не изпитваше подобно нещо. Командировката не беше изненада и напоследък с отминаването на дните Рина ставаше все по-нервна. Сега паниката от предстоящото изоставяне я беше обхванала изцяло. Тя нямаше да изпита възбуда, нямаше да тръпне пред неизвестното. Двете с Катя щяха да си останат у дома. Сами.