Но Рина беше събрала всичките си сили, за да потисне чувствата и да сдържи сълзите си. Продължаваше твърдо да вярва, че нейната роля е любещата жена на Йоси Йерушалми, майка на детето му, партньорът, на когото той може да се опре. Тя беше единственото му семейство, неговите корени и морална подкрепа. Затова щеше да продължава да изпълнява задълженията си с вдигната глава, понесла с политическо усърдие мъченическата си роля.
Йоси вдигна очи от кафето си. Погледът му беше като на куче, хванато да разкъсва домашното птиче.
— Бокер тов20 — прошепна Рина.
— Няма утро, което да е и добро — повтори семейната шега Йоси, но сега тя прозвуча тъпо.
— Изглеждаш странно — каза Рина и устните й трепнаха, докато преместваше Катя върху другата си ръка.
Йоси погледна костюма си. Изтупа няколко трохи от вратовръзката.
— Чувствам се странно.
Внезапно бебето се разплака. То размаха ръчички, лицето му почервеня и накрая изплака силно.
— Ма йеш21, Катя? — Йоси бързо заобиколи масата и се приближи до семейството си. Той посегна към бебето, но Рина не му го подаде.
— Недей. Ще си измачкаш костюма. — Тя подрусна детето няколко пъти, но това май не помогна. — Познава ни — каза Рина. — Просто усеща настроението ни. Това е.
— Дай ми я — настоя Йоси. — По дяволите костюмът.
Рина му подаде Катя и Йоси я взе. Но я държеше на известно разстояние, за да не капят сълзите й по сивия костюм.
— Ще ти донеса нещата — каза Рина.
Тя се върна бързо с двете куфарчета. Йоси й подаде бебето и с нежелание взе багажа.
Гледа дълго и мълчаливо Рина. Не знаеше какво да каже.
— Тръгвай — отрони накрая тя.
— Ще ми липсваш — едва успя да прошепне Йоси.
— И ти на мен. — Сега сълзите на Рина се появиха и заедно с Катините закапаха върху халата.
Йоси целуна жена си по треперещите, солени от сълзите устни. След това целуна бебето по розовата главица. Усети лекия гъдел от косицата му.
После бързо отиде до вратата и в следващия миг го нямаше.
След малко, когато Йоси стигна последното стъпало на стълбището, вече беше превключил емоциите си, възстановил оптимизма на утринта. Шокът от студения въздух, свеж и влажен от нощния дъжд, беше като глътка чист кислород след прекарана в задимена кръчма нощ. Той прихлупи и закопча шлифера си. За миг му се поиска да имаше нещо по-дебело от лекия шлифер с маслинен цвят. Обърна се и погледна очуканото си бяло „Рено 4“, спряно на открития паркинг, с надеждата, че накрая Рина ще се научи да се справя със странната ръчка за скоростите. Усмихна се на малката кола и тръгна.
С няколко широки крачки стигна до улицата. „Хана Сенеш“ беше нещо като алейка, еднопосочна уличка, по която едва можеше да мине кола. Мястото беше тихо, по тротоарите растяха високи кедри, а зад тях се издигаха малки блокчета. Йоси винаги изпитваше уважение към името на улицата, дадено в чест на смелата саможертва на една почти неизвестна израелка, героиня от войната.
Макар да беше много рано дори и по израелски стандарти, тази част от Петах Тиква вече се събуждаше. Йоси чуваше задавените от влагата карбуратори на малките коли по улиците, бърборенето на децата на път за детските градини, тихите гласове на чиновниците, които викаха колегите си на път за работа. Йоси зави наляво и тръгна на север по „Хана Сенеш“. Изкушаваше се да погледне назад към номер 7, към балкона, от който беше сигурен, че Рина гледа. Но не го стори. Един възрастен мъж караше каручка с дини насреща му. Сбръчканият старец и магарето му отвърнаха на кимването на Йоси.
Към средата на пресечката вляво се издигаше ниска едноетажна бетонна сграда. От едната й страна имаше голям прозорец и пожълтялата рулетка пред него вече се вдигаше към дървената си кутия. Госпожа Грюнвалд дърпаше веригата й като призрачен юнга, който вдига прокъсани корабни платна. Госпожа Грюнвалд беше собственичка на местната будка, като едновременно с това притежаваше и малка детска площадка. На пръв поглед странна комбинация, но дейността й създаваше удобство и спокойствие за майките от квартала.
Госпожа Грюнвалд ококори очи и приглади оредяващата си бяла коса, когато видя Йоси да се приближава, облечен в костюм.
— Мар22 Йерушалми! — изграчи тя с глас, забравил годините си. — Ейзе хатих ата айом!23
Йоси й се поклони заради комплимента.
— Благодаря. Добро ви утро, госпожо Грюнвалд.
Както всяка сутрин, възрастната жена му подаде сутрешния брой на „Маарив“24 и два пакета цигари „Тайм“. Йоси отвори куфарчето за документи и пусна цигарите вътре. После взе вестника и прегледа заглавията. Както винаги, броят беше от предишния ден, но той вече бе свикнал с това. Събитията винаги достигаха до Петах Тиква, след като останалият свят вече ги е узнал. Като че ли мнението на малкото градче нямаше никакво значение за големия свят.