Още призори Хаузер трябва да е започнал проверката на своя „моторен парк“. В него, въпреки мърморенето на счетоводителя на Управлението, се намираха десет наети коли за участие във „Флейта“, както и взети назаем камион и линейка. Всяко от превозните средства трябваше да бъде проверено за наличието на достатъчно гориво, масло и вода, след което да бъдат запалени и подгрети двигателите им, за да се знае със сигурност, че са в ред.
Всички коли бяха наети от различни фирми с една от трите швейцарски карти „Виза“, осигурени със сравнително малки сметки в няколко женевски банки. Още рано сутринта Хаузер щеше да провери внимателно всички жабки и да постави във всяка една съответните договори за наемане заедно с напечатана на машина бележка. Дълго време след като колите бъдат изоставени и по всяка вероятност върнати на ядосаните им собственици, бележките на немски език щяха да ги успокоят:
Ужасно съжаляваме за създаденото неудобство. Молим да ни извините и да възстановите съответно полагащата ви се сума от нашата банкова сметка.
Екхард дълбоко уважаваше Хаузер и се доверяваше напълно на техническите му умения.
Представяше си дребния, мускулест бивш състезател по мотоциклетизъм, който препуска весело по дъждовните улици на Мюнхен, прехвърля се от една машина на друга и се справя с тях като умел техник от пистата Льо Ман…
Следва Франси Колн.
Като втори проследяващ и примамка в случай на опасност, Франси щеше да преживее един невероятно неприятен ден. Тя щеше да прекара цялата сутрин навън, разхождайки се в рамките на петстотин метра около площад „Мариенплац“, въоръжена с уокмен със слушалки в очакване на своя обект. Ако някога е хранила някакви фантазии за романтичния живот на шпионина, днес със сигурност щеше да се излекува от подобни мисли.
Задачите на Франси бяха доста по-трудни от тези на Ети Данцигер, тъй като тя беше „артистката“ на Групата. Макар да притежаваше всички динамични качества на Ети, тя можеше да ги потиска и поради това й се налагаше да го прави постоянно. Нейната специалност беше да става напълно незабележима. Тя беше усъвършенствала тази си роля до такива подробности, че физическите и личностните й качества направо се изгубваха, така че всеки, който я срещне, да я забрави в миг.
Фигурата й беше стройна и атлетична, поради което тя обличаше прави, отпуснати и доста широки блузи и панталони. Косата й беше тъмнокафява и естествено чуплива, поради което тя избягваше да я мие често по време на изпълнение на задача. Щеше да я хване отпуснато на тила и да си сложи възтъмни очила, за да скрие живите си лешникови очи. По този начин фигурата й ставаше така лишена от женственост, че всеки мъж би я изгледал с гримаса, ако се сблъска с нейната физиономия, която дори собствената й майка би нарекла „безлична“.
Днес Франси направо ще „изчезне“ в оперативния си район. Облечена в тъмен шлифер и шапка с увиснала периферия, запушила уши със слушалките на уокмена си, тя ще трябва да слуша само шумоленето на статичното електричество. Ще чете пасажи от книга за живота на Вагнер и ще се мести от кафене в кафене. Никъде няма да се заседава повече от половин час, но непрекъснато ще е принудена да си поръчва ядене, каквото изобщо не обича.
Тя ще чака, а към средата на следобеда вече ще й е лошо от преяждане…
Екхард продължи напред по мисления си списък и стигна до образа на един от любимите си приятели. Хари Вебер беше старши на оперативната ударна група и мисълта за него винаги повишаваше настроението на Екхард.
Роденият в Австрия Вебер често забавляваше по-младите членове на групата за специални операции с мъчителния диалект на виенската работническа класа. Той наближаваше четиридесет години, беше висок, костелив, попрегърбен и почти плешив. Острите му очи бяха заобиколени с дребни бръчки, а слепоочията му вече посивяваха. Гърбавият му тънък нос и весела усмивка напомняха на кабаретен комик, готов винаги да подхвърли шега, която да развесели хората и в най-опасна ситуация.
Във „Флейта“ Хари Вебер трябваше да изпълнява ролята на домакин на Групата с вторична роля като примамка в случай на опасност. Както всички комплексни военни мисии, операция „Флейта“ си имаше „прозорец“, в рамките на който да бъде изпълнена. Ако се изпусне определеният период от време, операцията вече не би могла да се счита за безопасна и в такъв случай щеше да се наложи да бъде изоставена за по-късна дата и друго място. Днес беше последният ден на „Флейта“.