Люкман чакаше до входа на къщата, като че ли се бои да тръгне под дъжда. Преброи цели тридесет секунди и уверен, че никакво превозно средство не беше последвало Екхард, тръгна напред. Закрачи спокойно към ъгъла, зави по улица „Цилертал“ и се вмъкна на мястото до шофьора, доволен от топлото мъркане на двигателя.
— Гаден ден — измърмори той и хвърли торбата си върху задната седалка, докато Екхард тръгна с бавен десен завой към „Отцталер“. Насочи се на изток към центъра на града.
— Все така ще бъде — отвърна Екхард, като внимаваше да кара бавно. „В никакъв случай повече от трета скорост“ — каза си той. — По-добре е да се примириш.
Люкман въздъхна и изгледа малкото облаче пара.
— Не може ли поне да си взема чадър?
— Само ако няма да го използваш — усмихна се Екхард.
— Майната ти.
Вече пътуваха по „Линдвурм“ и бяха само на една пресечка от „Терезенвайзе“. По време на октомврийските празници огромната му площ се пълнеше с хора, поглъщащи по десет литра бира и килограми печено говеждо месо, риба на скара и свински наденички, след което бързо тичаха до „Трай стар“ или околните алеи. Днес обаче мястото представляваше само празно зелено пространство, пресичано от случайни минувачи, приведени под прелитащия вече мокър сняг.
— Радиото — заповяда Екхард.
— Явол, хауптман9 — иронично се подчини Райнер.
Евтиното „Саньо“ на фиестата беше изтръгнато от таблото и оставено в багажника. На негово място, както във всички коли на изпълнителната група, имаше поставено изделие на Управлението на магьосниците.
Отвън черният електронен уред за честотна и амплитудна модулация изглеждаше като обикновено радио „Блаупункт“, произведено във Франкфурт. Вътре обаче всичко в него беше производство на „Тадиран“.
„Германско радио със семитска душа“, както го беше нарекъл Ханс-Дитер. Приемникът имаше някои особени възможности, необичайни за обикновено авторадио.
Под прозорчето за станциите имаше шест бутона. Трите отдясно работеха нормално и можеха да избират обичайните радиостанции. Останалите три, които бяха отляво, бяха нагласени да хващат само оперативните честоти на „Флейта“. Макар блаупунктът да не даваше вид на радиомагнетофон, във вътрешността му имаше шестдесетминутна микрокасета с автоматично задвижване.
Ако вместо да се завърти, бутонът за включване на радиото се натисне, той активираше само касетата и оперативните честоти. Лентата предаваше предварително направен запис на местна попстанция, от програмата на която бяха изтрити всички включвания на говорител, отнасящи се до време, ден и дата на предаването. Диджеят беше жена.
От студената си тераса в Богенхаузен Ети Данцигер щеше да контролира всички предавания към изпълнителния екип. Чрез модифицирания си уокмен тя щеше да подслушва радиотрафика на мюнхенската полиция. Телефонът й, на вид от машините с копчета вместо шайба и допълнителни екстри като будилник с включване на радиото, имаше двойна функция. Той получаваше позвъняванията отвън като телефон, но освен това чрез него Ети можеше и да излъчва към всички радиоапарати в колите чрез мощен ултракъсовълнов предавател. Чрез различни комбинации при набирането на цифрите по бутоните тя можеше да променя оперативните честоти.
Кодираните съобщения на Ети щяха да бъдат кратки. Когато е необходимо, тя щеше да заглуши записаната музика с „прогноза за времето“ или с „поздрав за рожден ден“, като по този начин съобщава на групата промените в инструкциите или промените на честотите. С изключение на специалното подобрение към радиото на Екхард, нямаше възможности за двустранен разговор.
На Ети така й харесваше. Никой не можеше да й отговори.
Райнер се пресегна и натисна бутона на радиото. Лентата веднага се включи от средата на „Частен детектив“ от Дайър Стрейтс. Люкман се изсмя, но Екхард внимателно следеше трафика. Следваше зелено-бяло полицейско ауди и кокалчетата на пръстите му бяха побелели под кожените ръкавици върху волана.
Люкман натисна последния бутон вляво, с който включи на първата оперативна честота. Това не наруши чистотата на записа, защото само гласът на Ети можеше да задейства някакъв допълнителен сигнал.