Екхард се взираше покрай движещите се чистачки на фиестата. Когато зави по Улицата на капуцините, въздъхна облекчено, тъй като полицейската кола продължи по „Линдвурм“. Трафикът все още не беше натоварен и той се чудеше дали тежкият махмурлук от януарският карнавал не е задържал в леглата повечето жители на Мюнхен. Това не беше добре. Липсата на трафик означава по-малко работа за полицията, а на него му се искаше днес полицията да е много заета.
Отпред се появи гробището „Нойер Сюдл Фрийдхоф“. Сивите паметници бяха притиснати под бялата завеса на мъглата. Екхард зави по „Талкирхнер“ и спря колата.
— Иди да посетиш леля Хилде — каза той.
Люкман изпъшка и тръгна към гробището.
Екхард продължи, бързо намери място и паркира. Остави двигателя да работи и радиото на колата включено. Спря чистачките, отвори леко прозореца и запали цигара.
След миг по стъклото откъм свободната седалка се почука. Той отвори вратата, за да пусне високото червенокосо момиче, което направо се стовари върху предната седалка, треперещо под дългото си вълнено палто.
— Любима. — Тони се наведе да целуне момичето. Тя първоначално се стресна, но после се сети и отвърна на целувката. Тони мислено поклати глава, но не каза нищо. Можеше да му се наложи да я целува цял ден, но пък има и по-лоши начини да чакаш…
Преди много време в Управлението бяха решили, че сам мъж, чакащ в кола, е доста съмнителна гледка. Двама мъже са направо светотатство. Но влюбена двойка обикновено може да предизвика само усмивка.
Момичето живееше в града, беше служителка в консулството и всъщност не знаеше нищо. Прикритието й беше минимално и при разпит от полицай тя би отговорила с множество изчервявания, без да признае нещо повече от една нощ, прекарана с „Франц“, както й беше казано да нарича Екхард. Тя разкопча палтото си и горното копче на кремавата си копринена блуза, след което се премести по-близо до Тони, който я прегърна през рамо.
— Можеше да е и по-лошо — усмихна се срамежливо момичето. — Ти поне си хубав. — Вероятно това щеше да е най-вълнуващият ден в дипломатическата й кариера.
— Шшшш — прошепна в ухото й Екхард. — Да слушаме радиото.
Чудеше се дали този номер с двойките вече не се изчерпва. Сигурно и в Управлението го съзнават. „Скоро ще започнат да използват двойки юноши — помисли той. — Или още по-лошо, дечурлига.“ Видението предизвика усмивката му, но тя веднага изчезна, когато зърна Люкман да излиза от гробището, след като беше изразил скръбта си по несъществуващата леля.
В 10:10 часа Амар Камил най-после излезе от „Континентал“, подтиквайки благодарните си наблюдатели да позвънят от уличния телефон в „Киндер-Шпил ГМБх“ във „Вестенд“. В отговор Ханс-Дитер Шмид веднага набра 55–15–70, свърза се с рецепцията на хотела и поиска връзка със стая 210. Затаи дъх, докато слушаше пет пъти свободен сигнал и когато никой не отговори, затвори и започна да набира отново, изпращайки всички членове на изпълнителната група на улицата.
Гонитбата започна, но от този момент нататък трябваше да се извършва по-скоро като ухажване, отколкото като преследване. Военните психолози на Управлението бяха направили обширни изследвания. Дивечът усеща, когато го преследват. Патрулите, пазещи вражески бази, като че ли усещат, когато ще бъдат повалени. Дори и по оживените улици на голям град Обектите често могат да подушат опашката.
Амар Камил не можеше да бъде проследен в класическия смисъл. Той щеше да бъде забелязван от наблюдателите на различни места. Те дори няма да докладват, а ще го оставят да върви по пътя си. Ако обаче той не се придържа към шаблона, предвиден за мисията, това ще бъде докладвано и операция „Флейта“ ще бъде отложена. Затова късметът всъщност е един от основните играчи.
Засега обаче Камил сътрудничеше. Той излезе от грандхотел „Континентал“ и застана под голямата зелено-златна арка, явно да помирише времето или пък в очакване на някакъв друг мирис. Беше облечен в скъп шлифер „Калвин Клайн“ в маслинен цвят. Дрехата беше дълга и достатъчно широка. Около врата му беше увит тъмносин копринен шал с фини краища. Късата му къдрава черна коса беше покрита със сива мека шапка. В едната си ръка носеше куфарче за документи, а в другата още неразгънат чадър. Ако не си сменеше дрехите, днес щеше да е доста лесно да бъде проследен.
Той тръгна към подземния паркинг на хотела и го напусна зад волана на съвсем чисто черно БМВ 316 с четири врати. Включи чистачките и се насочи по „Макс Йозеф“, след което зави надясно по улица „Ото“. Изглежда, се насочваше към „Щахус“. В този момент първата двойка наблюдатели се обади със съобщение, описващо точно облеклото на Камил.