Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм
Лечители, духове ритуали
ВЪВЕДЕНИЕ
Преди десетки хиляди години Европа била обхваната от последния ледников период (ок. 40 000–10 000 г. пр.Хр.). Тогава се появили първите представители на днешния човешки тип Homo sapiens sapiens. Съществуването им безспорно не било лесно. Някои живеели в шатри или изплетени от клони колиби, други — под скални навеси или в пещери, а по-рядко, както в Източна Европа — в полуподземни издължени постройки (уземни къщи), следователно обикновено на малки групи. Препитавали се с лов и събирателство. Но растителните храни — корени, диви плодове или зърна — се срещали по-рядко поради суровите климатични условия. Затова хората живеели предимно от лова. Предпочитана плячка били северните елени, зубрите, дивите бикове, дивите коне, мамутите и косматите носорози, както и някои по-дребни копитни животни. Отделни племена били специализирани в лова на определени видове — например северни елени и мамути.
Следователно през епохата на късния палеолит става дума за подчертано ловни култури. Това означава, че шепа по-възрастни мъже трябвало не само да притежава нужните ловни умения, храброст и опит, но винаги да бъде силна и в добро здраве, за да устоява на особеното напрежение и рисковете в лова на едрия дивеч. В този смисъл човекът трябвало да знае какво да прави, респективно какво да избягва, за да не допуска грешки при ловуването и най-вече при общуването с животните за основна прехрана. Ако животните се ядосвали, това поставяло под съмнение успеха на следващия или на бъдещия лов.
Съществуват достатъчно изразителни свидетелства за този особен, духовен вид противоречия на тогавашните хора с проблемите на съществуването им и със заобикалящия ги свят; новокаменната епоха представлявала разцвет на изобразителните изкуства и много от тогавашните творения са запазени. Най-представителните образци са известните статуетки на „Венери“ — малки, веднъж строго натуралистични, друг път със стилизирано представени обемни форми от камък, кости или слонова кост, с мощен торс, увиснали тежки гърди и убедително подчертана полова област. Те били разглеждани като „животни-майки“, духовни сили, отговорни за възпроизвеждането и запазването на дивеча, но, от друга страна, притежавали очевидно магическо значение за плодородието, т.е. трябвало да увеличават женската плодовитост. В подкрепа на този факт е и обстоятелството, че подобни фигурки се намират във всички обиталища и очевидно са служели и за талисмани. Именно от тази епоха са и множеството рисунки из пещерите на Южна Франция и Испания. Освен пиктографски знаци и геометрични мотиви те изобразяват предимно дивеч (мамут, див бик, зубър), а също така смесени човешко-животински образи, отделни ловни сцени или пантомими — танцьори с животински маски. Характерно е, че тези рисунки почти без изключение се намират в отдалечените и понякога труднодостъпни части на пещерите, като върху тях често са наслоени и по-късни изображения — всички те без съмнение са служели за култови нужди.
Религията изглежда е играла важна роля в живота на хората. За това свидетелстват и някои жертвоприношения, за пръв път установени със сигурност през епохата на късния палеолит. Във фокуса на полезрението стояли две основни идеи: осигуряването на човешката плодовитост и на успешния лов, което предполагало и съхраняването на дивеча. И двете неща били подчинени на външни, отвъдни сили, към които трябвало да се потърси и съответното ясно отношение. Както при всички религии, и тук космическият дуализъм неизменно изграждал основите на вярата. Това означава, че хората се нуждаели от контакт с духовните сили на отвъдния свят.
Ключовата концепция за това се съдържала във вярата в душата — и по-точно в убедеността за съществуването на телесно независима, одухотворена душа, която сама била сродна с духовната същност и оттук била в състояние да осигури връзка с нея. А съществуването на духовната същност е извън всякакво съмнение, доколкото са налице свидетелства още от епохата на неандерталците (Homo sapiens primigenius) — времето на зрелия палеолит (ок. 200 000–40 000 г. пр.Хр.). Още тогава — ок. 70 000 г. пр.Хр. — погребвали мъртъвците по определен начин, който предполагал вяра в определена форма на съществуване и след смъртта. Тази практика се запазила почти без промени и през епохата на късния палеолит, но там полаганите в гроба предмети са диференцирани и повече на брой.
По този начин между човека и духовните сили съществувало някакво свързващо звено; но употребата му предполагала наличието и владеенето на подходящ „механизъм за управление“, а още по-добре — на вещо лице, което притежава дарбата и опита да се възползва от душата в случай на нужда.