Напротив: при елементарния и комплексния шаманизъм на традиционните култури в същинския смисъл на думата винаги доминирали шаманите мъже; с някои незначителни изключения, като например чилийските ауракани. Във всеки случай действията им били разглеждани като далеч по-ефективни в сравнение с тези на шаманите жени, като последните не били институционно обосновани, а наскоро свързани с личните качества на определена жена. Причината била обичайното разделяне на дейностите и привилегиите. Мъжете поемали задачи, които изисквали широк радиус на движение — те ловували, грижели се за стадата при пастирите номади, занимавали се с търговия, водели войни, а по отношение на жените се възползвали от правото си на върховенство и собственост. Същото обстоятелство се отразявало при свободното движение на душите. Мъжките сънища съдържали повече на брой взаимовръзки, защото нощем душите им пътували по-далеч в сравнение с женските: именно затова мъжете били по-предразположени към екстаз, а жените — към „обладаност“ и „унесеност“. Ако жената поемала длъжността на шамана, то това обикновено се случвало едва след настъпване на менопаузата (като например при ескимоси-те), тъй като нейното обусловено от менструацията „нечисто състояние“ завършвало и според тогавашните възгледи тя вече съществено се доближавала до мъжа; същото могло да се постигне и след ритуална смяна на пола. В подобни случаи жената получавала от играещия важна роля дух в „призоваването“ й указанието „да стане мъж“. Оттук нататък тя носела мъжки облекла и прически, приучавала се в съответния говор и поведение и дори се обучавала в лов и умело прилагане на оръжието, а при определени обстоятелства се оженвала за друга жена. Макар и твърде редки, подобни случаи са известни предимно от Североизточна Азия — ителмите, коряките, чукчите, азиатските ескимоси и алеутските инсулани — и именно там, при това много по-често, поставяли противоположното изискване към мъжките кандидати за шамани, които реагирали аналогично. Решението и в двата случая било взето от духовете: не го свързвали със стремеж към повече власт или престиж.
Жените шамани лекували по принцип леки заболявания, които все пак изисквали специални лечебни познания, каквито притежавали в по-голяма степен от мъжете поради традиционно упражняваната събирателска дейност; те имали предимство и при усложнени раждания, т.е. били поставени по-високо от акушерките — „лаици“, а в по-тесен смисъл били специализирани по въпросите на родилната помощ.
3. Терминология
Трябва да се прави разграничение между характеристиките на шаманите, едни от които са широко разпространени и надетнически, а други се употребяват само в определени етноси (респ. в различни езици). Първите показват по-широки исторически движения и взаимовръзки.
Употребяваният както от лаиците, така и от учените термин „шаман“ има своя корен в тунгуските езици (saman, а също и saman, а при амурските тунгусци и манджурите — sama). Обикновено думата била предназначена както за мъже, така и за жени — а понякога (но не винаги!) — се среща и при съседните народи, в монголския samadi, в уйгурския samaty. Произходът й е спорен. Той би могъл да бъде откровено местен, което означава производна на коренака — „мисля“, „зная“, „разбирам“, но също така думата може да бъде и заимствана. В подобен случай е възможна заемката от санскритски (cramana, „просещ монах“, „аскет“), респ. от средноиндийския пали (samana), езика на будисткия канон. По инициатива на владетеля на Маурия, Ашока (ок. 273–232 г. пр.Хр.), след средата на III в. пр.Хр. именно будизмът разгърнал една оживена мисионерска дейност, която постепенно се разпространила през Северозападна Индия към Кашмир, Кандахар, Бактрия и Централна Азия (Бухара), както и в цялата област на индоскитската империя на Кушаните (II в. сл. Хр.) и поддържана най-вече от крал Канишка (ок. 120–162 г. сл. Хр.). По-късно, вече през ранното Средновековие, будизмът се разпространил по „копринения път“ към Централна Азия и Китай, а накрая — към Тибет и Монголия (ламаизъм). Именно оттук е заето понятието samana от пали, превърнало се при зогдианския език в smn = saman, при тохарския в samane, а в китайския — sa-men.
Напротив — при тюркските и отчасти при монголските народи, първоначално разположени на югоизток от Тунгусия, и до днес за шаман се употребява терминът kam (също cham, gam, а на монголски kami) — докато жените шамани били наричани различно, с думата udagan. Със засилването на „източните тюрки“ след античната епоха с техните експанзии извън Централна Азия и чак до европейските граници, разпространението на термина kam продължило и през ранното Средновековие. Той бил познат на хуните и съществува и до днес в унгарския език (kam, „предсказател“, „ясновидец“), а поне до XIX в. се употребявал в Корея (degamtekam). Руснаците също го заимствали от тюркските народи (камлание, „шамански сеанс“). Очевидно единственото изключение сред тюркокоезичния етнос на вътрешна Азия представлявали живеещите в района на Байкал якути, които вследствие на военно-политически промени от ранното и зрялото Средновековие били изтласкани от монголците на север към средното течение на р. Лена. При тях обозначението на шамана е ojun (респ. oiun, а за жена шаман udojan). Понеже последното обозначение най-вероятно е вариант на общата за всички тюркски езици udagan, която отговаря на uda-kam, една първоначална взаимовръзка между ojun,. oiun и kam (ojam>_o-kam_) е твърде близка. Изобщо руските филолози предполагат, че дори съществува отношение между тунгуското sama и тюркското kam. Това би означавало, че в по-ранните епохи на „алтайската“ езикова общност поне сред сибирските народи от степта и тайгата е съществувал общ термин за шаман.