При тюркските народи от Централна Азия (казахи, узбеки, киргизи, тюркмени и др.) старият израз kam бил изместен в процеса на средновековната ислямизация от думата bakshi (също и baksy), също произхождащ от санскритски, т.е. bikshu, едно обозначение за будистката духовност. Оттогава наричали шаманите по този начин, защото в хода на времето разликите между всички предишни предислямски религии от района се размили и по този начин те се превърнали в последните представители на жречеството от миналите „езически“ времена.
В района е разпространен също не толкова общовалидният термин porchan, особено около оазисите на хорезмите, каракалпаките и тюркмените. Той е навлязъл с обединяването на персийските думи pari (peri), „дух“, и chodan, „чета“, като представлява старо наследство от някога установилото се тук ираноезично население от долните слоеве. Всъщност с думата се обозначава някой, „който урежда сметките със злите духове“ и следователно по-скоро намеква за екзорцистичния аспект на шаманизма.
Извън това толкова динамично в исторически план средноазиатско пространство се употребявали и местни племенни езикови термини с първоначално съвсем ограничено надрегионално значение. Така например нуристаните („кафирите“) от Северен Афганистан използвали думата pshur, калашите — dehar, а други източни племена — daiyal, успоредно с по-стария бурушашки израз bitan, употребяван предимно в Hunza. Аналогично е положението и при ескимосите (andakok), и американските индианци.
По този начин картината на разпространение на терминологичната употреба ни дава ценни сведения за по-добро вникване в особеното и богато на влияния историческо развитие, което засяга именно този северноазиатски шаманизъм — и най-вече неговото комплексно проявление — и е спомогнало за образцовото му значение и световна известност.
III. КОСМОЛОГИЯ
1. Световно устройство
Шаманизмът предполага дуалистични възгледи, които разделят предния план на непосредствено преживяваното отсамно и задния план на отвъдното. Както тук живеят преходните растения, животни и хора, така и там, заедно с душите на умрелите живи същества, живеят и безсмъртните духовни сили, които представляват последна инстанция за всичко, случващо се на Земята.
Според универсалната вяра, която е генерално основополагаща за елементарния шаманизъм, Космосът се състои от среден, долен и горен свят. Все пак границите не навсякъде са точно маркирани, а по-скоро се припокриват и размиват една в друга според плътността на приетото разпределение на материята: тя „изтънява“ нагоре, към небето, а също и извън границите на обитаваната територия (из храсталаците, горите, блатата, пустинята и високите планини) и се „разрохква“ или напълно се „разтваря“ в преходното време на нощта, между отделните годишни времена и най-вече в новогодишната нощ — именно тогава отвъдното нахлува в настоящето, духовете и божествата витаят и се разхождат наоколо, като улесняват — както впрочем и „навън“, в степта, пустинята или леса — контактите с тях, подбудени от добри намерения или зли помисли. В по-тесния етнически или териториален обхват, през деня или в определения сезон материалното изглежда плътно затворено; според етноцентричната оптика сътвореният свят достига своя завършен апогей в централния земен ареал, където е възникнало и продължава да живее собственото племе; тук отсамната неразмекната твърдост достига най-голямата си плътност и най-съвършеното свое изграждане. Затова — като се абстрахираме от преходните времена — в тази област възможните пътища към отвъдното са постоянно „отворените“ места: извори, езера, скални процепи или пещери, както и високо издигащите се „свързващи оси“ — стари големи дървета или самотни високи възвишения и планини. По тези места — или респ. през тях — хората и духовете (например тези на прадедите) могат безпрепятствено да преминават от единия в другия свят.