Но ако приемели предложението — както всъщност постъпвали повечето от тях — мъките им изчезвали до няколко дни. Тогава духовете се явявали пред тях любезни, дори загрижени и готови за помощ, като започвали да ги подготвят за бъдещата професия. Съветвали ги за храненето, поведението и начина на живот и постепенно ги въвеждали във всичко, свързано с познания, техники, практики и ритуали, включително музика, пеене, танци, необходими за упражняване на тяхната дейност. Именно духовете, които избирали и поучавали бъдещия шаман, се превръщали по-късно в негови лични помощници.
При много народи (Северна и Южна Америка, Югоизточна Азия, Индонезия) издирвали определени хора, които според собственото си вътрешно усещане се чувствали призвани за шамани и за установяване на контакт с духовете. Такива хора се оттегляли из пущинаците — в гората, в самотни планини или в отдалечена пещера (както най-често в Северна и Южна Америка и Япония), където гладували и се подлагали на всякакви аскетични упражнения и самобичувания, докато някоя нощ духовете се появявали, приемали ги и започвали да ги поучават. При определени обстоятелства този процес също можел да продължи няколко години. В отделни случаи от Хиндукуш, Югоизточна Азия, Индонезия и Австралия кандидатите бивали отвличани от духовете в някоя пещера, където съответно ги поучавали и образовали. И тогава ставало дума за техни бъдещи помощници.
Както вече казахме, призоваването най-често се извършвало по време на пубертета. Но не и задължително. Възможно било то да се осъществи и далеч по-късно, а в отделни случаи и до шейсетата година на човешкия живот. Най-често обаче това ставало между петнадесетата и тридесетата година. По-късно хората били призовавани само при определени критични ситуации например по време на траур от загуба на дете или съпруг, особено ако болката на засегнатия по-скоро го отклонявала от отсамното и го насочвала към отвъдното, като едновременно с това го правела податлив и чувствителен към тамошните сигнали.
2. Преобразяване
След приключване на образованието при духовете шаманът обикновено поемал своята длъжност. Междувременно всеки научавал за случилото се. Онзи, който се нуждаел от помощ или доверие, се обръщал към него. А с успеха нараствала и репутацията.
Той обаче не винаги бил сам при призоваването и обучението. В някои райони на света и особено в Сибир духовете предприемали още една стъпка: от кандидата за шаман се изисквало дълбоко и всеобхватно преобразяване.
Известно време след призоваването той се разболявал за втори път. Потъвал в дълбоко безсъзнание. Понякога по тялото му се появявали белези от рани и тъмновиолетови петна от хематоми, а кожата се покривала с обриви и екземи. От ставите потичала кръв, от устата бликала бяла пяна и тялото все повече се изтощавало. Тези симптоми били външното изражение на онова, което преживявал и вътрешно, по време на т. нар. шаманско посвещаване. Понеже белезите били известни, близките пренасяли „болния“ на някое отдалечено място, за да осигурят несмущаващото протичане на процеса; отнасяли го далеч в гората и там устройвали бивак или просто опъвали шатра, която, както например в Сибир, покривали с прясно обелена брезова кора. Настанявали го там и го оставяли на грижите на „чисто“ — още недостигнало пубертета момче или момиче.
По правило посвещаването продължавало три дни. През това време послушникът преживявал някакви съновидения, при които същите духове, които по-рано го призовавали, сега го отвличали в подземния свят и там разглобявали тялото му на части, като грижливо го разрязвали. Най-напред отделяли главата му и я поставяли на високо закрепена полица, за да може да проследи всичко онова, което предстои да се случи. След това вкарвали метални сечива в ставите, разтваряли ги, отделяли месото от костите и го нарязвали на дребни късчета; тях напоявали с кръвта и поднасяли на присъстващите духове. Непосредствено след осъщественото по този начин убиване на кандидата следвало и неговото съживяване. Костите отново били събирани, съшивани с метално влакно и „обличани“ с друго месо — според тунгуските вярвания то произхождало от никои съплеменници на бъдещия шаман, които за тази цел трябвало да умрат — при това толкова повече на брой, колкото по-могъщ трябвало да бъде шаманът. Накрая отново поставяли главата. По този начин посветеният бил съживен, но оставал още известно време в новия свят, за да може след прераждането да бъде поучаван от боговете по въпросите на отвъдното — този път по-подробно и задълбочено. Неговите учители най-точно го запознавали с топографията на подземния свят, лично го представяли на онези духовни сили, които — в качеството си на „господари“ и „господарки“ на растенията, рибите и сухоземните животни — били отговорни за запазването на продоволствените източници и го приучавали как сигурно да отличава духовете на различните болести и според тях да избира лечебен метод и всичко останало, свързано с това. След това оздравявало и земното тяло на послушника. Духовете освобождавали душата му, която се завръщала обратно, а промененият из основи човек възкръсвал за нов и различен живот на земята. Истински великите шамани били раздробявани два или три пъти.