Очевидно става дума за една много древна представа (за която са налице и археологически доказателства), имаща почти универсално разпространение. Кварцовите кристали играели също толкова особена роля — аналогично с южноамериканските индианци — и при избора на шаман сред австралийските аборигени. След като кандидатът — бъдещият clever man, както казват австралийците — е получил призоваването (calling), той се оттеглял из пущинаците, намирал пещера и се установявал там. Потъйал в сън или изпаднал в транс, той „сънувал“ как духовете го разглобявали, опаковали костите му в чувал и го отнасяли в небесния горен свят. Там те отново сглобявали тялото, за да започнат вече „специалната обработка“. За тази цел правели прорези в плътта или пробивали черепната обвивка, за да вкарат във вътрешностите и мозъка определено магическо вещество, но преди всичко кварцови кристали; понякога дори изваждали вътрешностите и ги заменяли с нови, „магически органи“.
След посвещаването кандидатът изглеждал напълно променен. Напълно изчезвали болнавата отпадналост, нервното безпокойство и видимото отсъствие на духа. Той вече изглеждал овладян, стегнат, решителен и изпълнен със сили. Фактически се превръщал в друг човек, по-точно двойствено същество — получовек, полудух. Неговото спиритуалистично прераждане го превръщало в кръвен роднина на духовете на духовете — помощници и закрилници. Това се забелязвало и от обстоятелството, че шаманът все повече се оттеглял от земните си родители и — например в Корея — не присъствал на техния смъртен одър и дори не вземал участие в погребението. На преден план все повече се изявявали „наследствата“ на неговите духовни родители, въплътени в особените му свойства и дарби. Това най-вече се отнасяло до спиритуалистичната страна на неговата природа, където родството му с духовната същност било най-близко. Някои народи — например живеещите по течението на Амур тунгуси — били убедени, че свободната душа на шаманския кандидат (panjan) се преобразява по време на посвещението или бива заместена от друга, която съответно носи различно обозначение (nlueta) и почти се слива с духа закрилник. Това лаиците разбирали след встъпването на шамана в длъжност. Според наблюденията на южноамериканските индианци той сякаш „светел“, обгърнат от лъчисто сияние. За онези, които очевидно симулирали или не намирали вярното обяснение, обикновено се казвало: „Не виждам душата ви, тя не гори, не свети.“
Заедно с мнимото кръвно родство със своите духове — закрилници и помощници, по време на посвещението кандидатът влизал в своеобразни „пречистени“ роднински връзки с духовете на отделните болести, понеже споделял с тях кръвта и месото си, респ. бил принасян в жертва или „зестра“. И в двата случая това го задължавало към отплата и стриктна взаимност, обичайна между роднини. Затова вече встъпилият в длъжност шаман могъл да лекува само онези болести и злини, духовете на които били яли от месото и пили от кръвта му — колкото по-голям бил броят на тези духове, толкова повече се увеличавали и способностите му. Именно затова шаманите първоначално нямали успех в лечението на привнесени и новопоявили се болести.
Чувствайки се като „у дома си“ както в отсамния, така и в отвъдния свят, шаманите спокойно се придвижвали навсякъде и по този начин притежавали изискваните и необходими предпоставки за своята специфична посредническа функция. Следствие на тези предпоставки били най-вече две дарби, типични за определените им задачи. Родството с духовете помощници им давало възможност да се превръщат в животни по време на пътуванията си в отвъдното. Подземните си пътешествия те осъществявали в образа на влечуги, гущери, лисици, тапири, риби и видри, а горния свят посещавали като птици. Напротив, когато при своите земни действия трябвало да всяват страх или да се преборят с противници и враждебни шамани, те обикновено приемали образа на големи животни: елен, лос, орел, но много често и на зверове, предимно тигри (Източен Сибир, Югозападна Азия) или ягуари (Южна Америка).