След завършване на обучението най-често се провеждал ритуал за освещаване, при който кандидатът в известен смисъл получавал официално разрешение за своята дейност. Този ритуал обикновено бил предшестван от публичен пробен сеанс, понякога заедно с майстора (например в Якутия), където младият шаман получавал възможност да покаже, че успоредно с дарбите и познанията за отвъдния свят, получени благодарение на духовете, той притежавал и практически професионални сръчности, техники и умения за коректно и успешно изпълнение на задълженията си. Тук често намирал ясен израз и социалният аспект, по принцип тясно свързан със службата и нейния обществен характер. Например при екимоските племена „осветеният“ получавал като знак за придобитата титла един колан, на който били окачени даровете на всички членове на общността — ресни от кожа на северен елен, малки човешки фигурки, изработени от кост, изображения на риби, харпуни и др. При тунгусите от басейна на Амур майсторите и учениците имали обичай ритуално да обикалят всяка къща в селището и да влизат вътре, придружавани от селските жители. Там майсторът провеждал кратък сеанс, наблюдаван мълчаливо от ученика. Все пак и последният „участвал“, защото при всяко посещение получавал според обичая „парченце щастие“. Накрая всички отивали в къщата на някой тежко болен, когото послушникът вече лекувал самостоятелно.
Ако всички били доволни от чиракуването на младия шаман, обичайно било — най-вече в Сибир и при тунгуските племена — старейшините от общността формално да му засвидетелстват своето публично признание; по този начин те атестирали пред всички неговата способност и годност да стане шаман. Това се обявявало тържествено, при което били принасяни жертви на духовете помощници, а учителят или никой възрастен човек благославяли начеващия шаман.
При сибирските тунгуси и манджури придавали особена тежест на характера на кандидата — отново с цел високата степен на социална отговорност, която изисквал неговият пост. Ако по-старите се съмнявали в неговата квалификация, го подлагали на по-продължителен изпит; ако изглеждал неподходящ, му поставяли условия, които не бил в състояние да изпълни, така че сам предпочитал да се откаже. Ако имало възможност за избор между много кандидати, решавали да осветят най-добре квалифицирания — това се гласувало от старейшините след извършения пробен сеанс.
При народите, които вече живеели под влиянието на висшите култури — както например официално ламаистките буряти — освещаването на шамана често приемало комплексни форми, които почти не се отличавали от освещаването на някой жрец.
V. ПРАКТИКА
1. Сценарий
Шаманът се отзовавал на всяко повикване: все едно кой се нуждаел от помощ и независимо от дългия път или атмосферните условия. Сеансите започвали обикновено едва след падането на вечерния здрач. Понеже шаманът се нуждаел от подкрепата на своите духове-помощници, те могли да бъдат на разположение само през нощта — „времето на духовете“. Според обясненията на един северноамерикански шаман „тъмнината помагала да съзреш основата на нещата“.
Действието най-често протичало в шатрата или колибата на пациента, по-рядко извън нея — близо до къщата или на някое свещено място в гората (под определено дърво, край речен вир, около купчина камъни или до някой гроб), а често и в специално разпъната шаманска шатра (при тунгусите) или в култовата колиба на американските индиански племена, която била по-голяма, за да събира повече участници. При шаманизма от висшите култури на Югоизточна Азия в шаманската къща имало отделени и предназначени за целта „свещени“ участъци или споменатите вече „свещени храмчета“, служещи на неговите духове или „божества“. Всички тези шатри, колиби или места имали космологично значение; те микрокосмически отразявали макрокосмическия строеж на Вселената и обрисували в помещението или на самото място онези пътища и преходни места, които изяснявали на присъстващите сценария на случилото се. Всяка шатра или колиба била или се превръщала в космическа сцена: покривът ставал небесен свод, подът символизирал земята: при обичайните сибирски конусовидни шатри (чум) или северноамериканските типи средният стълб съответствал на земната ос или на космическото дърво, по което шаманът (или душата му) се изкачвал нагоре и през символизиращия Полярната звезда димен отвор навлизал в небесния свят. Там, където подобен централен стълб липсвал — например в куполните палатки юрти от Южен Сибир и Средна Азия — на мястото му поставяли част от дървен ствол или стълба; отделните космически „етажи“ били маркирани от три, седем или девет разклонения, изсечени резки или стъпалата на стълбата, които шаманът използвал при изкачването си.