Подобни места за качване, слизане и навлизане в природата били олицетворявани например от реката, на чийто бряг се провеждал сеансът, след което шаманът се отправял по течението към долния свят или срещу него — към горния, също така от дърво или гроб; символизиращи пътищата на изкачване и слизане. При тунгусите от долното течение на Амур всеки шаман притежавал собствено микрокосмическо ритуално дърво. Той се сдобивал с него по време на призоваването. Често го сънувал, така че могъл да опише на своите съплеменници как изглеждало и къде се намирало в гората. Тръгвали да го търсят, отсичали го и го докарвали в селото, след което го изправяли в градината на шаманската къща. Според вярванията то веднага бивало обградено от невидими и концентрично разположени летвени или дъсчени „пръстени“, по които, подобно на птичи ята, се събирали духовете помощници. При всеки сеанс пътуването на шамана и неговата свита от духове започвало от това централно дърво и накрая отново завършвало там.
Особено диференциран строеж притежавали шаманските шатри на тунгусите от Среден Сибир. Както вече споменахме, те били по-просторни от обикновените жилищни палатки с цел да предложат прием на повече посетители; понякога били специално издигани само за един-единствен сеанс, който при определени обстоятелства могъл да продължи няколко нощи. Съществували различни типове шатри според съответната космологическа картина на Вселената. Понеже тя била стриктно укривана — и най-вече от руснаците — съществуват едва няколко доклада на съветски етнолози от двайсетте и трийсетте години на XX в. В един от случаите шатрата символизирала остров сред принадлежащата на шамана отвъдна територия, отвсякъде обграден от космическата река; свързваща горния, средния и долния свят. Във вътрешността на шатрата имало разположени две галерии — над източния вход и на срещуположната западна стена. Първата била замислена като мост над реката и била носена от голям дървен елен, дългите крака на когото едновременно стъпвали във водата и охранявали входа. Разположените от двете страни на галерията редици духове — във вид на дървени човешки фигурки — подкрепяли животното и внушавали сигурността, че мостът няма да бъде отнесен от водите. С настъпването на нощта участниците припълзявали на колене и лакти „под моста“ и по този начин се прехвърляли от дневния човешки свят в нощния свят на духовете. След влизането на последния, шаманът затварял входа. По време на сеанса никой нямал право да излиза навън. Отсрещната галерия — построена по подобен начин и също заета от идоли, изобразяващи прадедите — представлявала „коридор“, пред който шаманът се отправял към отвъдния свят и слизал надолу по течението на реката, за да влезе в контакт с мъртвите; или пък да прогони злите духове, откраднали душата на някое дете или негов пациент. Средният стълб на шатрата и тук съответствал на космическото дърво. Отвън били разположени множество фигурки на риби, птици и животни, които охранявали шатрата, но винаги били на разположение и по призив на шамана имали готовност да заплуват във водата, да политнат във въздуха или да хукнат по земята. Всички дървени части, включително и фигурките, били изработени от лиственица. За източната галерия и централния стълб използвали прясно отсечено „живо дърво“, а насреща — „мъртва“, суха дървесина; идолите изработвали от гнил материал, символизиращ тяхната старост.
2. Костюм
Един сеанс могъл да се проведе само в определено — съществуващо или обявено специално за случая — и конкретно обзаведено свещено помещение. То представлявало сцената, космическите рамки на събитието. Същевременно самите актьори, а именно шаманите, също се нуждаели от адекватни костюми, изразяващи тяхната роля, но далеч повече вътрешното им преобразяване, което същност им давало възможността да изпълняват задачите си. Както помещението предоставяло сценичните средства за магически въздействащото провеждане на действието, така „костюмът и маската“ представлявали непосредствените мимически средства за същата цел.
Въпреки това специалните шамански одежди не били обичайни навсякъде. През историческите времена те били познати единствено на народите от Средна и Централна Азия, при това не в еднаква степен. Особен случай представлява екзалтираният шаманизъм в Югоизточна Азия. Там също имало костюмиране, но то не се отнасяло до същностното преобразяване на шамана, а до различните духовни сили, с които той влизал във връзка. Според това от кой дух или божество е обладан в момента шаманът избирал и облеклото си. Следователно той притежавал не един, а много на брой ритуални костюми.