Из периферните области, разположени на североизток, запад и юг от основния район с разпространение на шамански костюми, до по-новото време са доживели само някои остатъчни форми и преимуществено шапки, които въпреки всичко спомагат за разпознаване на взаимовръзката. По правило става дума за калпак или боне, украсено с пера — при казаците лебедови, иначе от бухал, кукумявка или орел, което още се среща в Япония.
Особената „маскировка“, в която шаманът се появявал по време на сеансите, имала очевидно идентификационни функции: тя, както впрочем и сцената, била част от магическия инструментариум и средство за извършване на необходимото преобразяване, осигуряващо възможността за смяна на различните светове. Така той формално се превръщал в животно — при това не от най-любимите. Очевидно — и според свидетелствата на местното население — той приемал образа на „животинска майка“ — личния дух закрилник, с когото се сливал в двойствено същество, а този процес просто му давал „криле“ и му вдъхвал двойни сили. Докато преобразеният се подготвял да започне изпълнението на задачите си и вече бил заобиколен от армията на духовете помощници, явили се в образа на рисувани или фигурални животински изображения, шумният звън на металните плочки, железните тръбички и камбанките прогонвал уплашените враждебни сили. По този начин, сам извисен в духовно същество и обкръжен от фалангите на свитата си, шаманът поемал своя път из световете. Изображенията на слънцето, луната и земята му давали допълнителна ориентация; самите одежди представлявали микроскопична сигнатура на горната, средната и долната Вселена.
Този шамански костюм с огромно магическо значение не можел да бъде приготвен случайно. Още по време на подготовката шаманът виждал в същината и виденията си съответното животно (северен елен, сърна или лос), чиято кожа била предназначена за одеждите. Най-често животното имало някаква характерна особеност — бяло петно на преден крак или прекършено ухо, — което лесно било описвано пред съплеменниците. Тогава те се отправяли да го търсят, което при определени обстоятелства отнемало много месеци. При тунгусите предприемали обработката на кожата и същинското приготвяне на одеждата само през пролетта — когато се съживявали природните сили. С тази дейност се занимавали стари вдовици или съвсем млади девойки — следователно все жени, които вече не могли да бъдат замърсени от полово сношение, или още били „чисти“. При някои племена костюмът трябвало да бъде „осветен“ след завършването му. Това се осъществявало по време на особена ритуална церемония, по време на която младият шаман принасял в жертва едно животно, с чиято кръв намазвал одеждите — обичай, особено характерен за якутите.
3. Реквизит
Приготвеният по описания начин шамански костюм спомагал за едновременно изпълнение на многобройни магически операции. При невъзможност особено значение придобивали и различните ритуални инструменти. Южноамериканските шамани например разполагали и със стълби, които извеждали към покрива на колибата и оттам — към горния свят. Чрез ползване на снопове от листа и звънчета — особено характерно за Северна Америка — привличали и долавяли гласовете на духовете помощници и отблъсквали враждебните сили. Освен с познатите клончета (например върбови пръчки), шаманите се въоръжавали с камшици, ножове, кинжали или саби, а в Югоизточна Азия — със звънци и мечове. В Централна и Югозападна Азия употребявали огледала за ясновидство; обикновените магически средства, които използвали в своята дейност северноамериканските шамани, били пера (най-вече орлови), миди, костни топчета, животински кости и особени по форма камъчета, които съхранявали в чували.