При смърт на шамана разбивали тъпана и полагали останките върху гроба му или ги окачвали на някое близко дърво, но понякога ги погребвали редом със собственика, или пък ги предавали на следващия по възраст шаман, докато палката запазвали в семейството като талисман или съдържаща сила на реликва.
Следователно тъпанът също притежавал централно и комплексно значение, подобно на костюма и тоягата: той също отразявал космическото пространство, в което действал шаманът и помагал на последния да изпада в космически транс, извиквал духовете и служел както на собственика, така и на тях за предпазен щит, ездитно животно и транспортно средство в пътешествията към отвъдния свят.
Извън Сибир някои от тези средства били поети и от други акустични тела — например в южните райони на Централна Азия същата роля играели дву– и тристранни инструменти, чиито грифове често били украсени с бухалови пера, използвали и пръчки, върху чийто закован напречник окачвали звънчета и камбанки, и хлопки (при бурятските племена); също и ударни инструменти, направени от плоско дърво с издълбана в средата паница и страни, оформени като гребни перки; устни хармоники (при казахите, тюркмените и други тюркоезични народи и централноазиатски етноси). Техните звуци и ритми довеждали шамана до транс и призовавали духовете помощници, а дрънченето им прогонвало враждебните сили; струнните инструменти отчасти били използвани като „ездитни животни“ и наподобявали „камила“ или „птица“ — най-често бухал.
4. Сеанс
От предварителното раждане и отглеждане от „животинската майка“ в отвъдното, през призоваването, посвещението и освещаването до облеклото и реквизитите — всички тези неща представлявали „единствено“ подготовка за квалифицирането на шамана в успешното изпълнение на неговите задачи и в последна сметка завършвали със сеанса, по време на който той трябвало не само да докаже придобитите свойства, но и непрекъснато да засвидетелства своята готовност за действие и състрадание. Това бил дълъг и изключително мъчителен път, който изяснява колко важни били за хората определените му за решаване проблеми и очакващите го затруднения.
Преди всеки сеанс, който — както вече споменахме — започвал след падане на вечерния здрач — шаманът се нуждаел от предварителна специална подготовка. Например той гладувал през целия ден, подлагал се на основно пречистване — като например парна баня — и обикновено се въздържал сексуално, „за да не изхаби силата“, както обясняват забраната южноамериканските индианци. Помещението за провеждане на церемонията също трябвало да бъде основно почистено, което обикновено ставало чрез опушване. При остяките от Западен Сибир за тази цел изгаряли смолиста дървена кора. Много често — преди всичко в Северна Америка, Среден Сибир и Централна Азия — по време на сеанса на шамана асистирали един или двама постоянни помощници (негови ученици). Те пристигали малко по-рано и с биене на тъпан проверявали дали всичко е правилно подготвено и е налице. След това нагрявали тъпана на огъня, за да постигнат по-добър звук чрез опъването на кожата, а накрая, когато всички присъстващи били заели вече местата си, принасяли и някое животно в жертва — най-вече овце, кози, коне или северни елени, като обичаят бил характерен за Централна и Северна Азия. Всички ядели заедно жертвеното месо, като ароматът му привличал и духовете помощници и ги приканвал към участие в церемониалното хранене, за да могат по този начин всички — хората, шаманът, пациентът и духовете — да образуват единна, магически обединена действена общност. По-нататък помощниците „превеждали“ на публиката онова, което намиращият се в състояние на транс шаман припявал с почти неразбираеми думи, мърморел и понякога крещял.
Най-важната и неотменима предпоставка за успешния сеанс било именно изпадането в транс; шаманът по-точно изпадал в екстаз, т.е. цял се превръщал в душа и освободен от тялото си могъл да се отправи в отвъдното. За тази цел шаманите от цял свят изнамерили изобилие от техники. Най-обикновените средства били музиката и песента, придружени от еднообразни и полюляващи се телесни движения, извършвани в ритъм, който се засилвал от ударите на тъпана и постепенно преминавал в танц, а оттам в необуздано буйство и „обладаният от духовете“ шаман изпадал в безсъзнание. При ескимоските племена било достатъчно, ако шаманът ритмично триел камък в някоя скала.