Според опита и навиците си един шаман бил в състояние да погълне по време на сеанс три до седем, а най-много девет гъби — но само в изсушен вид. Различният брой и поносимостта се обясняват с обстоятелството, че качественото съдържание на отровни и упойващи вещества очевидно било зависимо от природните условия (почва, климат или годишно време).
И в този случай ефектът се засилвал от предварителното гладуване. Обикновено той настъпвал след 40 до 60 минути. Най-напред шаманът изпадал в едночасов дълбок сън, после се събуждал, скачал разтреперан и с бляскав поглед започвал да пее и да танцува, като движенията му ставали все по-необуздани, а словата — все по-неразбираеми и раздробени. Рязко нарастващата възбуда се придружавала от безчувственост към външните дразнители като болка, а също и от еуфорично настроение. Скоро се появявали и халюцинациите. Възприятията на шамана се променяли и всичко се явявало пред погледа му в уголемени размери и отместено. Той чувал гласове, които го призовавали и го викали по име; духовете се приближавали, после той ги съзирал и им отговарял. Така постепенно се отделял от тялото си и все повече се снишавал, защото самият той — а именно душата му — вече отлитала заедно с духовете и той вече бил в състояние на „полет“, ала след няколко часа, вече напълно изтощен, изпадал в нов и продължителен дълбок сън.
За немного отдавнашната употреба на гъбния опиат в Сибир свидетелства и неговото разпространение; в централните райони той проникнал при народните преселения към север — най-напред при тунгусите и по-късно през ранното Средновековие при якутите, които дотогава не познавали мухоморката като упойващо растение. Но и на запад при угрите от течението на Об (вогули и остяки), неговата употреба не изглежда с древен произход. Обозначенията на мухоморката при вогулите (pankh), както и при езиково сродните и живеещи на запад мордвини (panga) и черемиси (pongo), недвусмислено ни връщат към староиранската bangha (Hanf), която действително е била позната като опиат на старите иранци и на етнически и езиково родствените им скити и масагети във вид на хашиш. За това съобщава още Херодот (490–430 г. пр.Хр.): „Когато се съберат много народи, те палят огън, сядат в кръг наоколо и хвърлят в огъня зърната (вероятно има предвид смолистите връхчета от стръковете на конопа). Миризмата на изгорелите зърна ги опиянява така, както виното — гърците. Колкото повече зърна хвърлят в огъня, толкова повече се опиват, докато накрая скачат, запяват и започват да танцуват.“ (I, 201, Скитите).
От друга страна, съществуват свидетелства, че употребата на мухоморката като опиат е позната още на старите средиземноморски култури — във всеки случай със сигурност в определени архаични (предкласически) религии като Дионисовия култ, — а също и на мезоамериканските висши култури; доскоро те бяха използвани от тамошните шамани на отделни индиански племена като например лекандоните и холите в Чиапа. Докато в Сибир опасният наркотик в последно време бил заменен от тютюна и алкохола (бренди от просо, мляко или розмарин при гиляките, ечемичена бира при алтайците и най-вече водка); само за един сеанс шаманът изпивал поне бутилка — около 3–4 литра. Шаманите, които уважавали себе си, все пак отхвърляли употребата на алкохол, при това с изричната обосновка, че той действа отслабващо и би им отнел способността да изпадат в екстаз. В това се съдържа още нещо важно. Защото навсякъде — и най-вече в Сибир — господствал възгледът, че истинският „велик“ шаман не се нуждае от стимулатори и предизвикващи халюцинации наркотици, а е в състояние сам да изпадне в транс чрез мисловна концентрация и сила на волята. Подобни случаи на практика са наблюдавани до началото на XX в. — любопитно е, че те най-често са от областта на елементарния шаманизъм, както при северните тунгуси и чукчи. За тази цел шаманите затваряли очи, „за да виждат по-добре навътре“ и започвали да дишат по специфичен начин — с дълбоки и ритмични вдишвания.