Преди да достигнат апогея на сеанса — полета в отвъдното — шаманите често предлагали на публиката нещо като „предварителна програма“. Още далеч от първия стадий на транса — т.е. границата на физическата безчувственост — те например пристъпвали боси върху горящите въглени на огъня, вземали в ръце или поставяли в устата си нажежени метални предмети, пиели вряла вода, гълтали стрели (Южна Америка), забивали в телата си ножове, кинжали и дори саби, скачали боси върху наточени остриета, или — както например в Япония — изкачвали стъпала от поставени „на ребро“ мечове — при това без да получат никакви наранявания, за което свидетелстват присъствали на различни случаи лекари. Някои сибирски шамани владеели и още по-смайващи неща. С обикновено повдигане на палката те отваряли покрива на юртата и през дупката започвал да вали сняг; или просто отделяли главата от тялото си и я оставяли до себе си, за да я върнат след малко на мястото й. При появата на духовете шаманът имитирал гласовете им с корема си напълно ясно и диференцирано, понякога толкова майсторски, че просто поразявал присъстващите. Един свидетел — руският етнолог Владимир Богорац (1865–1936) — разказва за сеанс при чукчите следното: „Илюзията беше толкова силна, че аз несъзнателно посегнах във въздуха, за да докосна говорещото лице. Звуците започваха някъде високо, постепенно се приближаваха, проникваха през стените като буря, потъваха в земята и стихваха в нейните глъбини. Чуваха се най-различни гласове на птици и животни, също и бръмчене на мухи.“
Във всичко това съветските етнолози виждали добре дошло потвърждение на убежденията си, че при тази практика става дума за чисто шарлатанство и че шаманите целенасочено заблуждават публиката, за да придобият над нея влияние и власт, а не на последно място и да спечелят материални предимства. Триковете със сигурност играели известна роля в шаманизма. Както и навсякъде, успоредно с големите майстори имало и цяла армия от посредствени или ниско надарени, които се поддавали на изкушението да заблуждават в онова, което не могли да постигнат със собствени сили и прибягвали до фокусничество, външни ефекти и чиста измама, голяма помощ за което им оказвала и полутъмната обстановка, при която се провеждал сеансът. За добрите — и преди всичко непредубедени познавачи — нещата били по-различни. Чрез доказваното майсторство шаманът убедително се опитвал да демонстрира, че не е обикновен човек, а по-надарен от другите. Така например вентрилоксизмът (говорене с корема) не се смятал за особено изискан похват — избирали го, защото изглеждал най-адекватното средство за възможно най-добро предаване на особения характер и гласовете на духовете. Поне в сеансите на истинските можещи шамани „театралните ефекти“ представлявали съзнателно включен елемент от цялото, необходима предпоставка за увеличаване доверието на публиката (и на пациента!) в шаманското майсторство и благонадеждност. Но и тези ефекти в последна сметка водели до апогея и същинската цел на сеанса — отлитането, „пътуването на душата“, — определена за изпълнение на единствената задача: преживяването на племето.
За всеки от присъстващите било ясно дали действието вече е започнало. Ударите на тъпана звучали все по-бързо и силно. Движенията преминавали в бесен вихър. Гласовете на духовете се чували ясно. Те се приближавали, провиквали се безразборно, смесвали се, ставали все по-силни и по-силни, докато накрая се превръщали в оглушителен рев и смесица от подсвирквания, крясъци и викове. Шаманът ги поздравявал един след друг отсечено и задъхано, разпитвал ги за причините на болестта и се съветвал с тях. После изведнъж всичко се прекъсвало — душата била напуснала тялото. Шаманът или потъвал в себе си — седнал със затворени очи или блуждаещ празен поглед, — или продължавал да танцува под приглушените удари на тъпана, а песента му звучала като стенание и понякога била толкова неразбираема, че помощникът трябвало да превежда видяното и преживяното. Ако търсел някоя изгубила се душа, шаманът можел да вземе със себе си и болния, какъвто е обичаят на нанайците от Източен Сибир. Той разпитвал пациента за последните му сънища, от което си правел изводи и взимал указания за местонахождението на душата и избора на пътя. Ако отговорите били мъгляви и неясни, той при определени обстоятелства можел да се отклони от пътя. Затова се опитвал с целенасочени въпроси да получи по-точни данни. В такива случаи най-често му помагали духовете. Те могли да му съдействат по време на полета, но също така и предварително. В подобни ситуации — при юкагирите от Североизточен Сибир — шаманът поемал в себе си духовете с дълбоки вдишвания. През това време стоял със сгърчени ръце и обърнати очи, така че се виждала само бялата роговица, която отразявала мъждукащия огън. В това състояние той дълго оставал безмълвен, с издут корем от намиращите се там духове. Тогава те започвали разговор с него и го разпитвали за причината на повикването, на което той отговарял с молба да определят диагнозата на случая. Тя могла да гласи следното: „Видях, че невидимото долу се опитва да се издигне нагоре, видях го.“ Шаманът благодарял за информацията, вдишвайки тамян или „руски бурен“ (тютюн).