Ако в някои сеанси присъствали отделни комични и даже фарсови черти, все пак като цяло на сцената господствали напрежението, потиснатостта и меланхолията. По-ранни пътешественици, които все още имали възможността да наблюдават действията на истински „велики“ шамани, често били безкрайно впечатлени от тяхната дълбока и направо трагична сериозност и особено от тягостната, злокобна атмосфера. Руският адмирал и изследовател, пътешественикът Фердинанд Петрович фон Врангел (1797–1870), признат за задълбочен и несклонен към преувеличения наблюдател, в периода 1820–1827 г. участвал в експедиция за проучване на Североизточен Сибир. Ето с какъв пример описва той впечатленията си от шамана на чукчите: „Истинският шаман със сигурност представлява особено забележително физиологическо явление. Винаги, когато съм виждал шамани тук и на други места, те трайно са оставяли у мен тягостно впечатление. Дивият поглед, налетите с кръв очи, дрезгавият глас, който сякаш болезнено и с неистови усилия си пробива път от сгърчените в спазъм гърди, неестествените конвулсии на лицето и на цялото тяло, настръхналите коси и дори кухият звук на магическия тъпан — всичко това представлява нещо толкова ужасяващо и мистериозно, че всеки път ужасно ме е вълнувало.“
VI. ЖИВОТЪТ НА ШАМАНИТЕ
1. Всекидневие
Обикновено шаманите сами се грижели за прехраната си. Те ловували, ходели на риболов, обработвали полето и водели семеен живот като всички останали. Но заедно с това трябвало да изпълняват и служебните си задължения, което значително натоварвало тяхното съществуване, защото непрекъснато били принуждавани да изоставят или поне да занемаряват домашните си задачи. Защото винаги, когато били помолени да посетят някой болен — все едно дали денем или нощем — те били длъжни да се отзовават на молбата. В противен случай духовете, изискващи намесата им, се сърдели и били готови да накажат шамана със същото страдание. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че много често — обикновено няколко дни преди важен сеанс — духовете забранявали на шамана да упражнява светски дейности. По думите на руската етноложка Анна Василевна Смоляк: „Един шаман не принадлежи на себе си.“
Все пак понякога го обезщетявали за неговите усилия; в къщата му помагали роднини на болния, когото той лекувал, които снабдявали семейството му с дивеч и участвали в прибирането на реколтата. В други случаи получавал подаръци. Тунгусите от долното течение на Амур засвидетелствали своята благодарност и почит, като след успешен сеанс закичвали шамана с шарени ивици и парцалчета, вплитали в косите му стружка от определено и даряващо сили дърво — понякога я връзвали на лакътя, китката или коляното му. Всички тези подаръци той съхранявал в къщата си: приемали, че колкото по-голям бил техният брой, толкова по-голямо било и впечатлението сред неговите духове помощници, които по този начин сами се чувствали уважени, почитани и наградени. Много често например сред индианците от Северна и Южна Америка шаманите били щедро „заплащани“ за своите усилия: с перли, ножове, кожи, покривки, хамаци и други предмети, дори и с коне, и военнопленници. Благосъстоянието на някои от тях значително нараснало.
Но подобни случаи били по-скоро изключения. Защото духовете се грижели за запазването на определено съотношение между възнаграждение и работа. Превишените заплащания трябвало да бъдат връщани обратно. Ако шаманът не правел това, духовете го наказвали с болест. При средноазиатските народи те дори сами назовавали сумата, която той имал право да иска в отплата.
В Сибир, но понякога и при американските индианци от Огнена земя — духовете били още по-строги. Тамошните шамани трябвало изобщо да се откажат от отплатата. Понякога това ги довеждало до пълно обедняване. През 1972 година дъщерята на един нанайски шаман се оплакала пред Анна Смоляк: „Баща ми е напълно обеднял: идват от най-различни села и го молят да лекува — и той не отказва никога. Не ходи за риба, не сече дърва и само шаманства.“ При своето освещаване новите шамани най-често трябвало публично да поемат задължението за безплатно изпълнение на задачите си чрез нещо като „Хипократова клетва“. Например бурятските шамани били длъжни да се закълнат, че веднага ще последват всеки нуждаещ се от помощ, а ако едновременно бъдат извикани от беден и богат, ще дадат предимство на бедния. Якутските кандидати за шамани давали обет: „Обещавам да бъда закрилник на нещастните, баща на бедните и майка на сираците.“ При самоедите самият дух заклевал кандидата с думите: „Ако те срещне жена, сирак или вдовица, опитай се да им помогнеш със своето изкуство. Не ги отминавай с презрение, защото те нямат роднини. Не се противи, вложи усилие: вероятно ще успееш да им помогнеш.“