3. Личност
Всъщност шаманите трябвало да изглаждат недоразуменията в Сътворението. В традиционните общества не винаги смятали обществата за всемогъщи и всеможещи. Те имали пропуски, понякога допускали грешки и често се съобразявали с намесата на някакви първични антибожества, които ставали причина за слабостите, предразположенията към заболяване и смъртността у хората.
Но когато разбрали, че не всичко сторено от тях е правилно, божествата проявили разбиране и подарили на хората шаманите. Според преданията на племето тукано от Северозападна Амазония „божествените прадеди“, които първи стъпили на земята в образа на хора, били шамани. Нанайците от долното течение на Амур разказвали за прастаро „магическо дърво“, по чиито клони растели всички предмети, необходими за шаманската дейност. Тогава все още греели много слънца и горещината била нетърпима. Един герой на име Хадау свалил със стрелите си всички и оставил само едно. После отсякъл магическото дърво с каменна брадва, събрал шаманските инструменти и ги отнесъл на втората, „които оттогава започнали да упражняват шаманската дейност“. В един бурятски мит, разпространен впрочем и сред други сибирски народи, шаманът представлява още по-непосредствен божи пратеник. „В началото нямало нито болест, нито смърт, едва враждебните духове нападнали хората с тези злини. Тогава боговете им изпратили за помощ един орел от небесата. Той пристигнал на земята, за да закриля хората, но те не познавали нито езика му, нито неговите намерения. При тези обстоятелства орелът трябвало да се завърне отново при боговете. Те поискали от него да дари с шамански способности първия човек, когото срещне. Когато орелът отново се спуснал на земята, видял под едно дърво спяща жена, която живеела отделно от мъжа си и влязъл в сношение с нея. Скоро жената забременяла и когато се върнала при мъжа си, родила син, който станал първият шаман.“
Това засяга само първия шаман и с това въвеждането на съответната служба. Всички по-късни шамани трябвало да се подлагат на мъките, предизвикани от тяхното призоваване и посвещаване. Все пак шаманите не били напълно сами. Обикновено покрай тях имало и други, които практикували ясновидство и лекували по-леки болести — наистина само през деня и без участие на духове — или поемали опиати, за да получат информация от отвъдното и да Придобият допълнителна магическа сила — като например племето аяхуаска. Основните форми на шаманската практика били познати на мнозина от лаиците. Не винаги се обръщали веднага към шамана — дори и при случаи на „обземане от духове“. Поне в Сибир имало и други членове на племето, които умеели да прогонват духовете и да ги вселяват в предварително подготвени кукли, които после изхвърляли. Едва когато и те нямали успех, се обръщали за помощ към шаманите, които иначе били отговорни само за особено тежките случаи, великите задачи и проблемите, които изглеждали неразрешими.
За тази цел — както вече беше споменато — се нуждаели най-вече от екстаза, чието изкуство единствено шаманът владеел съвършено. Именно това най-рязко го различавало от останалите. За да извърши изискваното от него, той трябвало по всяко време да е в състояние да изпадне в екстаз. За тази цел била нужна голяма концентрация и сила на волята, които да не го напускат по време на сеанса. Ставало дума за съзнателно усилие. Поне „великите“ шамани запазвали контрол върху себе си и случващото се дори и в пълен „унес“. Те провеждали всички ритуални действия коректно и според традицията, оставали в постоянен контакт с публиката и не били подчинени на своите духове, а ги дирижирали, ръководели и най-малкото запазвали с тях отношения на взаимно партньорство. При възникване на затруднения или при успешно приключване на задачата те с помощта на съзнанието и волята отново прекъсвали екстаза, т.е. принуждавали душата да се завърне обратно в тялото. Затова шаманите с право били характеризирани като „майстори на екстаза“. В противен случай те едва ли биха изпълнявали своите специфични и толкова трудни задачи.