Това предполагало съответни характерни дарби. Често шаманите били разглеждани като свръхестествени личности. Освен особените им възможности за концентрация и самодисциплина наблюдателите винаги отбелязвали и уважавали тяхната свръхинтелигетност и памет. Езиковото им богатство често изумително надхвърляло възможностите на техните съплеменници. Якутските шамани владеели и ползвали до 12 000 думи, твърде много в сравнение с обичайните 4000 на племенния език. Към това се прибавяли и специфични поетични и мимически дарби. Много често те сами съчинявали и композирали своите песни, като умело подсилвали израза им с честа смяна на ритъма. Например минусинските татари изразявали „забързана езда“, като преминавали от ямб в анапест и от трохей в дактил, докато при преумората от дългото тежко пътуване песента преминавала в проточени спондеи.
Шаманите никога нямали весело и щастливо изражение. Служебният товар и отговорността очевидно ги угнетявали. Слаби и мършави, често уморени и изтощени от физическото и духовното свръхнапрежение, те се движели бавно и дори се влачели, не се шегували и усмихвали, изглеждали вглъбени, замислени, сериозни и дори мрачни, а в ежедневието по-скоро странели от останалите. Въпреки това правели впечатление на сдържани, готови да понесат отреденото им от съдбата и излизали на сеансите с невероятно достойнство,
тъжни и сякаш мъчително напрегнати за трагическото величие, което ги обгръщало с мрачна аура и им придавало някакво мистериозно излъчване.
В ислямските и християнските общества шаманите оставали верни на своята служба и на съответната си същност, но често се присъединявали към новите идеали. Те по-стриктно от останалите спазвали предписанията за пост и хранене и изобщо проявявали стремеж към образцово християнско или ислямско поведение. Много често били склонни към религиозните култове и мистиката (в исляма към суфизма). Някои ескимоски шамани дори съдействали активно за разпространение на християнството.
4. Смърт
Шаманите били двойствени натури, а не обикновени хора. Те принадлежали както на отсамното, така и на отвъдното и служили за благото на племето като посредници между двата свята. Въплъщавайки в себе си множество неща, те наподобявали функциите на „космическото дърво“, което свързвало горния, средния и долния свят и било за тях основен ориентир при качването и слизането в отвъдните светове. При смъртта на великите шамани се разтърсвал целият свят. Според поверията на павиотсите от Невада тогава облаците се събирали, изливал се дъжд и земята се тресяла. Сред тунгусите от Източен Сибир смъртта на шамана предизвиквала страх и отчаяние. Хората полудявали, вдигали ръка един на друг или просто се вцепенявали в тъпо бездействие. Вътрешните им устои изглеждали разклатени, а земната черупка сякаш се пропуквала. Страхували се от най-лошото — докато се появял новият шаман, укротявал рязлюлените опори и отново възстановявал нарушения ред.
Особено в Сибир мъртвият шаман бил погребван различно в сравнение с обикновените хора. Малко преди неговата смърт в съня му се появявал личният дух закрилник („животинската майка“) и му посочвал едно дърво в тайгата (най-често лиственица), определено за вечното му жилище. Сред клоните на това дърво поставяли ковчега, който не бил скован от дъски, а представлявал издълбан дървен ствол. Наоколо окачвали костюма, тъпана и всички останали принадлежности. В други случаи построявали изкуствена платформа или изграждали скеле, при което свързвали близки дървета с хоризонтални греди на височина 3–4 метра и върху тях полагали ковчега. Ламаистките буряти накрая изгаряли трупа на шамана, а останките от скелета му събирали в платнен чувал и ги погребвали в специално подготвена в дървото кухина, която накрая затваряли и маскирали, за да не се разпознава. Всяко селище обикновено имало своя гора с „гробове дървета“, в която имали право да влизат само при погребение. Ако някой имал смелостта да отсече дърво от нея, според поверията това означавало сигурната му смърт.
По този начин кръгът се затварял. Роден от „животинската майка“ сред корените на космическото дърво, отгледан в клоните му преди „земното си раждане“ и свързан цял живот с неговия ствол, шаманът намирал последен покой отново в дърво, обикновено далеч от родното си село — не в гробищата на своите съплеменници, а някъде в тайгата или на отдалечено възвишение при бухалите и орлите, — самотен и в смъртта.
Според едно старо якутско предание орлите прекарвали зимата в сън, използвайки корубата на някое дърво — до пукването на пролетта.