2. Етнологически тези
Ако медицинско-психологическите наблюдения все пак са посочили някои важни опорни точки за поне частично разбиране на шаманизма, етнолозите са допринесли твърде малко дори и за собствените си обяснения.
За съветските етнолози, които бяха задължени да изповядват марксическите исторически възгледи, а оттук и класическата еволюционна теория — шаманизмът можеше да представлява само един особен феномен от предкласовото общество и следователно от „родовообщинния строй“, в чиято „идеология“ господства главно анимизмът — т.е. вярата в духове: тя пък от своя страна отразявала страха на ранните хора от необяснимите и всяващи ужас природни процеси (земетресения, наводнения, бури, слънчеви затъмнения, епидемии и др.). Мнозинството от авторите, сред които и най-изтъкнатият представител на съветската религиозна етнология Сергей Александрович Токарев (1899–1985), поставяли възникването на шаманизма в ранната фаза на последвалия матриархата „патриархален“ родовообщинен строй, където мъжете доминирали. Най-често се приемаше, че трябва да се предполагат психически особено лабилни натури, които обаче все пак успели напълно да „монополизират“ важни за продуктивността и възпроизводството на общността ритуали, чрез които да придобият политическо влияние и да извлекат лични предимства. Както и в цялата фаза на родовообщинния строй, и тук се проявили изразени наченки на експлоатацията на човека от човека.
Но именно сибирските шамани стоели далеч от политическия живот на своите общности, и в този смисъл имали твърде малко влияние върху светските решения. Последните винаги били дело на старейшините и вождовете, които нерядко имали и решаващата дума при освещаването на шаманския кандидат. Освен това именно професионалният етос задължава шаманите да упражняват дейността си без материална заинтересованост и привилегии, така че те често живеели по-скромно и от останалите. Еволюционната теория за приемствеността в културно-историческото развитие днес вече може да се приеме за остаряла. Безспорно в определени области от по-простите към диференцираните и комплексно структурираните форми; но тезата, че това е ставало на основата на железни закономерности и в несменяема етапна последователност — или че е трябвало да става така — според известните вече данни се доказва по-скоро като невероятна, отколкото дори едва докосваща истината. Културните области на проявление, както и светът на религиозните представи, моралът и естетическото усещане, които имат твърде много общи черти с шаманизма, напълно се изплъзват от координиращите критерии на еволюционната теория и дори предоставят най-убедителните аргументи против нея.
Немската етнология се отдели от еволюционната теория в началото на XX в. чрез дифузионизма и най-вече с учението за „културните области.“ Един от главните негови представители бе Вилхелм Шмит (1868–1954), който в дванадесеттомния си труд „Произход на божествената идея“ (Мюнстер, 1912–1955) макар и бегло, се занимава с шаманизма. Според неговите възгледи, доразвити по-късно от ученика му Александър Гаас, шаманизмът се корени самобитно в ранноаграрните матриархатни култури, респ. „екзогамно-матриархатните културни области“ на уседналите земеделци, и едва по-късно, идвайки от юг, достига до сибирската патриархална родова културна област на пастирите номади и като конкретно доказателство се разглежда употребата на тъпана, маскирането и вярата в духове.
Ако се абстрахираме от еволюционистичните претенции на заложената приемственост, кулминираща накрая в „патриархалната културна област“, а също и от съмнителното предположение на Гаас, че „само матриархалните култури са чисто анимистични“, то и самите културни области — и особено обявените за матриархални, в случая три на брой — представляват единствено конструкции, които са толкова слабо обосновани в предметно и теоретично отношение, че скоро е трябвало да бъдат изоставени. Все пак повече натежават специалните съмнения — шаманизмът е бил типичен за ловните и събирателските култури именно в своята елементарна форма, при това вероятно още от епохата на късния палеолит. Погледнато най-общо, шаманските тъпани се употребяват най-вече в определени райони (предимно Азия) и съвсем рядко в южните области, следователно сред субтропичните и тропическите земеделски култури. Маските са по-скоро изключения и едва вярата в духове представлява универсално явление, чийто произход обаче не се свързва с определени региони, култури или „културни области“; това не би могло да бъде доказано с етнологически, да не говорим за археологически средства. Доколкото изобщо може да се говори за подобно отношение, споменатата теза съвсем не разглежда основната проблематика на шаманизма — както идеалната, така и практическата.