За тази цел обаче отговорността носели „господарите“, респективно „господарките“ на животното. Те представлявали свръхестествени сили — по ранг някъде между духовете и божествата, — които обитавали граничните области между отсамното и отвъдното: далечни високи планини, реки, езера или морското дъно — както ескимоските духове зедна, а също и тайгата. Обикновено приемали животински, но понякога и човешки образ. В последния случай представлявали пищни матрони от вида на познатите от късния палеолит женски статуетки, но също така и стари, побелели мъже. По-рядко били отговорни за всички животни, по-често — за отделен животински вид. Така че съществували съответно в образите на северен елен, лос, мечка, тигър (Източен Сибир), риба, морж, птици (орел, лебед, дива гъска и др.), лисица, зубър и т.н. Те охранявали своите „стада“ и се грижели за повторното въплъщение на душите на убитите животни — за да се запази техният брой — като изпращали на хората определения за плячка дивеч. Ако ловците не спазвали ловните правила — престъпвали някое важно табу, нарушавали ловния сезон или убивали бременни животни, — духовете се намесвали и наказвали хората с прогонване на дивеча, ловни произшествия, болести и други неприятности. От своя страна хората търсели благоволението на свръхестествените сили, като периодично им принасяли жертви, отправяли молитви за успешен лов и се опитвали да не нарушават правилата.
Макар и по-рядко, особено сред ловните народи, се срещали и сили, господстващи над растителния свят. В подобни случаи, както например при северноазиатските тюркски народи — алтайци, якути и др. — се опитвали да не се отнасят небрежно и необмислено към диворастящите растения и плодове, както и да не секат без крайна нужда „живите дървета“ при наличие на достатъчно „мъртви“ — т.е. пречупени и изсъхнали клони, — и всичко това вършели с цел да не разгневят „земната богиня“.
4. Шамани
В посочените проблемни случаи свободната душа на хората и животните играела ключова роля. Затова надеждна помощ могла да се очаква само от съмишленик, който притежавал познанията, дарбата и средствата да общува с душите и да осъществява контакт с отвъдните сили, които представлявали последна инстанция за всички земни събития. Такъв човек бил шаманът. Той притежавал способността при нужда съзнателно да се „разделя“ със собствената си свободна душа и да я изпраща на пътешествие в отвъдното. Понеже задачите, пред които тя се изправяла там, били тежки и опасни, към дарбите, които увеличавали шансовете за успеха на вложените усилия, се отнасяло и привличането на духове помощници, които да асистират на шамана и да го закрилят.
Душевното пътешествие на шаманите по принцип съответствало на „света на сънищата“ при обикновения човек, но с тази разлика, че се осъществявало контролирано и според съзнателно взето волево решение. По тази причина шаманската дейност била характеризирана като „сънуване“, а самите шамани като „унесени“ — например при племената на андаманите. Един стар шаман от племето шипая (Североизточна Бразилия), който предоставял длъжността си на свой ученик, обяснявал това с думите, че „му предава съня си“, фактически шаманите често контактували със своите духове — помощници и закрилници по време на сън; тогава те получавали важни указания за някое предстоящо събитие, а също така препоръки, съвети или наставления.
Следователно шаманите притежавали преди всичко посреднически функции между отсамното и отвъдното, между хората и свръхестествените сили, между живите и мъртвите (прадедите). Това било задължително за съществуването изобщо, защото двата свята образували едно неразривно цяло, като въздействията на правилното и погрешното поведение никога не се ограничавали само върху едната половина, а винаги влияели и върху другата, т.е. върху цялата природа с нейната „отвъдна основа и заден план“, което от своя страна отново предизвиквало съответните противоположни реакции в непрекъснато сменящата се и влизаща в отношения действителност.
От тази космологична особеност се появявали и съответните задължения на шаманите. Главната им задача било лечението: при това не на безобидни наранявания, плод на обикновено невнимание, а на тежки, жизненоопасни и предимно психически страдания, предизвикани от магия, душевно разстройство и в последна сметка от някаква вина. Тези състояния най-напред се нуждаели от диагноза. Шаманът изпадал в транс — по своята същност изкуствено предизвикано сънно състояние — и изпращал душата си или своите духове помощници, които да го осведомят за вида на болестта, точната й причина и за онзи, който я е предизвикал. По правило отдавали значение само на една от трите посочени възможности. В зависимост от резултата шаманът избирал съответната терапия. Ако според диагнозата болестта била причинена от „чуждо вещество“ в тялото на пациента, той допирал устни до съответното място и „изсмуквал“ субстанцията, без да наранява кожата. В Северна и Южна Америка той предварително масажирал мястото наоколо, натривал го със слюнка или го „дезинфекцирал“ чрез обдухване с тютюнев дим, докато за самата „екстракция“ използвал дървена тръбичка или костна цев. Накрая показвал намереното: камъче, тресчица, трън, насекомо, червей или малко черно гущерче. Ако в тялото се бил вселил дух и завладеел душата на пациента, така че последният страдал от психически разстройства, наричани най-често „обладаване от духове“, шаманът прилагал средства за тяхното прогонване. Той се опитвал да изгони духа или чрез вдигане на шум (например със звънчета, един твърде разпространен метод), или предоставял прогонването на своите помощници.