Следователно задачата на шамана била да запази сигурния живот на цялото племе както в настоящето, така и в бъдещето: чрез съхраняване на племенните души и след смъртта. Хората знаели това и разбирали какво дължат на шаманите. „Ако нямахме шамани, всички щяхме да принадлежим на смъртта“ — казали на един етнолог раджите от Западен Непал. При смърт на единствения племенен шаман — както се случило при сибирските тунгусци през двайсетте години на XX в. — се разпространили безпомощността, страхът, отчаянието и дори масовите психози, които могли да доведат както до летаргично безделие, така и до актове на брутална агресия против всичко и всички — докато се появил новият шаман.
Обикновената клиентела на шаманите била съставена от техните роднински сдружения. Понякога, както при отделни южноамерикански племена, това било голямото семейство, а при номадските събирателски и ловни племена — локалната бивакуваща общност. По правило бил обслужван собственият клан, но най-често и близките съседи, принадлежащи към друга роднинска общност. Някои по-големи селища били образувани от обиталищата на отделните кланове, така че и при определени обстоятелства съответният шаман живеел в далечното село на своя род. Всичко това обаче не изключвало при отчайващи случаи дори не родствени, а даже и далечни в етнически смисъл пострадали да се консултират с известни „велики“ шамани. При отделни сибирски племена, като например североизточните чукчи, а в по-нови времена и самоедите от централната тунгуска област източно от Урал, се развил един вид професионален шаманизъм; клиентелата се състояла от търсещи помощ пациенти с всякакъв произход (също и руснаци!) — решаващ за избора бил единствено успехът на шамана, неговото „име“.
Шаманите не упражнявали своята дейност в полза на най-близките си роднини от собственото домакинство — малки деца, внуци, съпруги и свекърви, — особено при сибирските племена и общности. Причините за това не са известни. Най-вероятно се страхували, че като конкретно засегнати няма да успеят да осъществят необходимия самоконтрол, или пък не смеели да споделят отговорността за евентуална вина, ако имало вероятност да открият именно в нея причината за някаква болест, нещастие и др. При „женското безплодие“ това било съвсем очевидно — като съпруг шаманът не, желаел да й оказва помощ чрез вдъхване на детска душа.
При селските общности3 — преди всичко в хималайските страни и Югоизточна Азия (Тайван, Корея, Япония), където роднинството изгубило своето значение, придобили валидност други свързващи критерии, каквито са съседската солидарност или семейните приятелства; там шаманската клиентела се състояла или от цялото население на едно село, или от живеещите в отделен квартал.
II. ПРОЯВЛЕНИЯ
1. Места на разпространение
Шаманизмът се среща както в Стария, така и в Новия свят, но в историческите епохи — след въвеждането на писмеността — той не е общовалиден. В своята еднозначна, „класическа“, макар и специфично диференцирана форма, той е доказан в Стария свят главно при ловните и рибарските култури на Северна Азия и сибирските, и централноазиатските пастири номади, чак до западните лапландци, при някои племена, отглеждащи северни елени, коне, камили, овце и якове — като самоедите, якутите, монголците, казахите и др. Шамани имат и селските култури на съседните хималайски държави — Хиндукуш, Непал, Тибет — и държавите от Югоизточна Азия — цялата област на Индокитай, Корея, Тайван, Япония, а също и някои съществуващи и до днес племена, като батеките от вътрешността на полуостров Малака, андеманите, бирхорите от Северен Нагпур и земеделските общности от отделни райони на Индонезия. Макар и по-отслабен, шаманизмът все още се среща в североизточните райони на Индия, но не и на запад от тях, нито пък при събирателските и ловните племена от вътрешността на континента, каквито са ченчу в Антар Прадеш или аранданите в Керала. При австралийските аборигени шаманизмът не е познат на всички племена, а на отделни групи — при това не в така стриктно инстуционализираната обичайна форма на проявление. Но и тук, особено при „призоваването“ и „посвещението“, се срещат поредица типични черти, така че взаимното влияние изглежда неопровержимо.
3
Селски общини в рамките на социални и управленски единици (империи, държави), възникват заедно с появата на архаичните висши култури (ок. IV в. пр.Хр.), които се занимават с интензивно и стремящо се към по-високи добиви земеделие на зърнена основа с плуг, рало, други сечива, наторяване, изкуствено напояване и с помощта на едър рогат добитък. Техният живот и до днес е определен от икономическата и административната зависимост на градските центрове (респ. пазарите) и от политиката на властващите, затова те рядко са свободни от потисничество, експлоатация и ангария. — Бел. авт.