В Новия свят шаманизмът се среща както при ловните и събирателските общности, така и при земеделските племена, като в най-общи линии е разпространен от северните ескимоси и граничещите с тях горски индианци, предимно през западната част на континента към Средна Америка и заема основните южноамерикански области до районите на индианците от Огнена земя.
Следователно шаманизмът не се среща в Африка, дори и сред тамошните събирателски и ловни племена, каквито са бушмените и пигмеите; същото се отнася за Меланезия, Нова Гвинея и за почти всички области на архаичните висши култури и районите на тяхното непосредствено влияние: Средиземноморието, Европа, Предна, Средна и Южна Азия, централните части на Индонезия и Полинезия. Макар и с известна предпазливост можем да извадим следните заключения:
1) Шаманизмът е много стар и самобитно свързан с ловните и събирателските култури.
2) Очевидно още от самото си начало той е липсвал в Африка — въпреки изразяваните понякога различни мнения; скалните рисунки, срещани в южната, югозападната и северната част на континента (Сахара) изобщо не дават данни за неговото съществуване — както впрочем и в „старите земеделски култури“ на Меланезия и Нова Гвинея.
3) Шаманизмът има много дълбоки корени в Азия и по-специално в Сибир, където е особено устойчив даже и срещу надстроечни процеси, което го прави много по-комплексен и развит.
4) Вероятно той е съществувал по границите с архаичните висши култури, но по-късно — по аналогия от примерите с висшите култури от Средна Америка и Андите, бил изтласкан, респ. заличен.
2. Типология
Именно от местата на разпространение вече следва съответното формално-специфично диференциране, което тук може само да бъде скицирано в основни линии и според характерните водещи критерии, тъй като поради нарастващия брой възможни комбинации контурите в граничните райони се размиват и постепенно се разпадат в изобилие от преходни форми. Могат да се разграничат следните три основни типа:
1) Първичен елементарен шаманизъм, разпространен преди всичко в събирателските, риболовните и ловните общности по периферията на обитаваната част от земното кълбо, но и по-навътре, в отдалечени и островно разположени области (чукчите, ескимосите, индианците от Огнена земя, австралийците, андаманите, батеките, друрите във Венецуела и др.).
Определените черти, които преобладават в еднакви или преоформени в множество варианти типове, са следните: Шаманът бива призован от духовете на животните. Клиентелата му се състои от локални общности или роднински съюзи (кланове). Основните му задачи са осигуряването на успешния лов, здравето и размножаването на племето, следователно цялостен контрол и грижа за животинските и човешките души. За целта той прилага екстазна техника, т.е. по необходимост или собствено желание се отделя от своята свободна душа, като придружен от нея и под закрилата на призоваващите го духове пътува към отвъдното, за да се заеме там със съответните си задачи, породени от всичко случило се на Земята. Ритуалът се ограничава върху най-необходимото, а помощни средства — опиати, одежди и определени принадлежности — изобщо не се прилагат или използването им е съвсем рядко.
2) Вторичен „комплексен шаманизъм“, разпространен преди всичко в преходните гранични области, т.е. при пастирите номади от Северна и вътрешна Азия, а също и в сеяческите земеделски общности или поне в онези, в стопанството на които ловът все още заема толкова важно място, каквито са южноамериканските индианци. Както обикновено клиентелата се набира от роднинските съюзи или от образуваните от тях селски общности. Основните задачи са същите и отново се разрешават в екстаз и контакт с отвъдното, но вече се прибавят и нови черти, които съществено се отличават от преобладаващите при уседналите форми: шаманите често биват призовавани от духовете на предците — при тунгусите и алтайските планинци (кумадини, тувини и др.) — дори и непосредствено от умрелите души на предишните шамани от клана, които по-нататък им служат за персонални духове закрилници; често пъти постът се предава по бащина линия на сина (респ. по майчина на дъщерята) и по този начин става наследствен. Поемайки понякога и псевдожречески функции, шаманът води и домашно-семейни ритуали (раждане, кръщаване, погребение), но също и комунални (аграрни и др.). Самите шамански сеанси придобиват по-комплексна форма и продължителност, като се провеждат в специално приготвени шатри или култови места. По време на тях шаманът е облечен в специфични одежди и носи определени аксесоари — тояга (гега), сноп клончета, звънчета и др. — например при народите, населяващи сибирската тайга. Той вече не изпада в транс само чрез мисловна концентрация, както при елементарния шаманизъм, а вече и посредством особени техники — монотонно пеене, речитативи, ритмични движения и танци, — а все по-често прибягва и до опиати, предизвикващи халюцинации. Връзката с персоналния дух закрилник се стеснява — шаманът му се доверява и го почита, като преди всичко е длъжен редовно да му принася жертви, за да запази неговото благоразположение и готовност за помощ. Освен това жертвоприношенията обичайно са предназначени за духовете помощници. Особено в периферните райони на Централна Азия, при южните и югоизточните тунгуски племена, както и в планинските селски общности на западните и южните хималайскй райони (Хиндукуш и Непал) жертвата се е превръща в интегрирана съставка на ритуалния сеанс: свинята (при тунгусите) или козата бива обезглавена, след което шаманът пие от бликащата кръв, за да се сдобие със сила за пътешествието към отвъдното. В последна сметка — при това най-вече в земеделските култури — се появяват и жени шамани, които твърде рядко се срещат при елементарния шаманизъм.