Ърнест Хемингуей
Шампионът
Ник се изправи. Беше невредим. Погледна към релсите — светлините на фургона изчезваха зад завоя. От двете страни на линията имаше вода, а по-нататък започваше осеяното с борове блато.
Той опипа коляното си. Панталонът беше скъсан и кожата обелена. Ноктите на ожулените му ръце бяха набити с пясък и сажди. Отиде до края на насипа, спусна се по малкия наклон до водата и уми ръцете си. Грижливо ги изми със студена вода, като изчисти калта от ноктите. После седна и си уми коляното. „Въшливият му спирач! Ще ми падне някой ден. Няма да го забравя. Така да ме издокара. «Ела насам, момчето ми — казва. — Виж какво съм ти приготвил.»“
Хвана се на въдицата. Като последен хлапак. Друг път вече няма да го измамят така просташки. „Ела, момчето ми, виж какво съм ти приготвил!“
После — шат! И се намери проснат до релсите.
Ник потърка окото си. Мястото бе отекло. Ще му стане синина. Вече го болеше. Проклетият спирач!
Докосна с пръсти подутината на окото. Нищо, ще посинее, и толкова. Леко се отърва. Искаше му се да види как се е наредил. Във водата не можеше. Беше се стъмнило и наоколо нямаше жива душа. Той изтри ръце в панталоните, стана и се покатери по железопътния насип.
Тръгна между релсите. Върху насипа имаше много баласт и се вървеше леко. Кракът здраво стъпваше по добре трамбования пясък и чакъл. Гладкото като шосе платно пресичаше блатото. Той не спираше да върви. Нали все трябваше да се добере донякъде.
Ник бе скочил в товарния влак, когато той намали скоростта си при складовете край гара Уолтън. На съмване влакът мина през Калкаска. Значи, до Манселона остават още три или четири мили през блатата. Той вървеше по линията и се стараеше да стъпва върху траверсите. В надигащата се мъгла всичко изглеждаше призрачно. Болеше го окото и чувствуваше глад. Продължаваше да крачи и милите една след друга оставаха зад гърба му. Блатото неизменно го следваше от двете страни на релсите.
Появи се мост. Ник мина по него и стъпките му глухо прокънтяха върху желязото. Долу, през процепите между траверсите, се чернееше водата. Ник ритна някаква скоба и тя цопна във водата. Зад моста започваха могилите. Нарастваха като висока и тъмна грамада от двете страни на пътя. Пред себе си Ник видя огън.
Той предпазливо се отправи към него. Огънят беше малко встрани от пътя, под железопътния насип. Виждаха се само отблясъците му. Пътят излезе на открито и там, където гореше огънят, вдлъбнатината се разширяваше и се губеше в гората. Ник внимателно се спусна по насипа и тръгна през гората, за да приближи откъм дърветата. Гората беше букова и той чувствуваше под краката си желъдите. Сега от края на дърветата огънят блестеше по-ярко. До него беше седнал човек. Скрит зад едно дърво, Ник го наблюдаваше. Човекът, изглежда, бе сам. Стоеше, опрял глава на ръцете си, и гледаше огъня. Ник пристъпи напред и влезе в осветеното пространство.
Човекът седеше и гледаше огъня. Когато Ник спря близо до него, той не помръдна.
— Здравейте! — каза Ник. Човекът го погледна.
— Кой те изрисува така?
— Удари ме един спирач.
— Изхвърли те от товарния?
— Да.
— Видях го, копелето — каза човекът. — Преди час и половина мина оттук. Ходеше по покривите на вагоните, потриваше ръце и пееше.
— Мръсник!
— Сигурно се радва, че те е нагласил — каза сериозно човекът.
— Ще му го върна.
— Причакай го някой път с камък — посъветва човекът.
— Ще ми падне той.
— Нахакан си, а?
— Не — отвърна Ник.
— Всички вие, момчетата, сте нахакани.
— Трябва да си нахакан — отвърна Ник.
— Това и казах.
Човекът погледна Ник и се усмихна. В светлината Ник видя, че лицето му е безформено. Носът беше хлътнал, очите — цепнатини, устните — странно изкривени. Ник не възприе всичко изведнъж, а само долови, че лицето е обезобразено. Имаше цвят на маджун. При светлината на огъня изглеждаше мъртво.
— Не харесваш ли тигана ми? — попита човекът. Ник се смути.
— Не — каза той.
— Погледни!
Човекът свали кепето си.
Имаше само едно ухо. То беше набъбнало и плътно прилепнало до главата. На мястото на другото стърчеше чокан.
— Виждал ли си такива?
— Не — каза Ник. На него леко му призля.
— Носех — каза човекът. — Сам виждаш, че носех, момчето ми!
— Вярвам.
— Биеха с юмруците си — каза малкият човек, — а ето че нищо ми няма.
Той погледна Ник.
— Седни — каза той. — Искаш ли да ядеш?
— Не се безпокойте — отвърна Ник. — Отивам в града.
— Чувай! — каза човекът. — Наричай ме Ад.
— Добре.
— Знаеш ли? — каза дребният човек. — Аз не съм съвсем наред.
— Какво ви е?