— Луд съм.
Човекът сложи кепето си. На Ник му стана смешно.
— Нищо ви няма.
— Не, луд съм. Слушай, ти бил ли си някога луд?
— Не — каза Ник. — Какво ви става?
— Не знам — рече Ад. — Хваща ме, но не забелязваш как. Ти ме познаваш, нали?
— Не.
— Аз съм Ад Франсис.
— Наистина ли?
— Не вярваш ли?
— Вярвам.
Ник почувствува, че той казва истината.
— Знаеш ли как ги налагах?
— Не — каза Ник.
— Имам бавен пулс. Четиридесет удара в минута. Провери.
Ник се поколеба.
— Хайде. — Човекът хвана ръката му. — Вземи ми китката. Сложи си пръстите ей тук.
Китката на дребния човечец бе широка, а кожата — издута от мускулите. Ник усети под пръстите си бавното биене на кръвта.
— Имаш ли часовник?
— Не.
— И аз нямам — каза Ад. — Без часовник не става. Ник пусна китката.
— Слушай — каза Ад Франсис, — хвани я пак. Ти брой на ум, а аз ще броя на глас до шестдесет.
Когато започна да брои, Ник чувствуваше под пръстите си бавните силни удари. Той чу как дребният човек започна да брои на глас — едно, две, три, четири, пет…
— Шестдесет — завърши Ад. — Това е една минута. Ти колко ги изкара?
— Четиридесет — каза Ник.
— Правилно — каза щастлив Ад. — Никога не се увеличават.
От насипа се спусна човек, прекоси полянката и приближи огъня.
— Здравей, Бъгз — каза Ад.
— Здравейте — отвърна Бъгз.
Гласът беше негърски. Ник още по походката му разбра, че това е негър. Той стоеше с гръб към тях, наведен над огъня. Негърът се изправи.
— Това е моят приятел Бъгз — каза Ад. — Той също е луд.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Бъгз. — Вие откъде сте?
— От Чикаго — каза Ник.
— Хубав град — рече негърът. — Не чух името ви?
— Адамс, Ник Адамс.
— Казва, че никога не е бил луд, Бъгз — каза Ад.
— Бъдещето е пред него — каза негърът. Застанал до огъня, той развиваше някакъв пакет.
— Кога ще ядем, Бъгз? — попита боксьорът.
— Веднага.
— Ти гладен ли си, Ник?
— Ужасно съм гладен.
— Чуваш ли, Бъгз?
— Обикновено всичко чувам.
— Не питах това.
— Да. Чух това, което каза господинът.
Той нареждаше късове шунка в малка тенджерка с дръжка. Когато тенджерката се нагря и мазнината започна да цвърти, Бъгз се наведе над огъня, разкрачил дългите си негърски крака. Той обърна шунката, счупи няколко яйца и ги сложи вътре, като разклащаше тенджерката, за да ги покрие горещата мазнина.
— Моля ви, нарежете малко хляб, мистър Адамс. Той е там, в торбата — обърна се към него Бъгз.
— С удоволствие.
Ник бръкна в торбата и извади самун хляб. Отряза шест филии.
Ад се наведе напред и го наблюдаваше.
— Дай ми ножа си, Ник — каза той.
— Не, не бива — каза негърът. — Пазете си ножа, мистър Адамс.
Боксьорът се отпусна назад.
— Бъдете така добър и ми подайте хляба, мистър Адамс — помоли Бъгз.
Ник занесе филиите.
— Обичате ли да топите с хляб мазнината? — попита негърът.
— Много!
— Но по-добре да почакаме. Това ще бъде завършекът на вечерята.
Негърът взе парче шунка, постави го върху една от филиите и отгоре му сложи яйце.
— Моля ви, покрийте го с още една филия и подайте сандвича на мистър Франсис.
Ад взе сандвича и започна да яде.
— Внимавайте да не потече яйцето — предупреди негърът. — Това е за вас, мистър Адамс. Останалото е за мене.
Ник захапа сандвича. Негърът седна срещу него, до Ад. Пържената топла шунка и яйцата имаха чудесен вкус.
— Мистър Адамс е направо гладен — каза негърът. Дребният човек, когото Ник знаеше по име като бивш боксов шампион, мълчеше. Той не беше казал нищо, откакто негърът заговори за ножа.
— Мога ли да ви предложа парче хляб, натопено в горещата мазнина? — запита Бъгз.
— Много ви благодаря. Дребният бял човечец погледна Ник.
— А вие желаете ли, мистър Адолф Франсис? — предложи Бъгз, наведен над тенджерката.
Ад не отговори. Той продължаваше да гледа Ник.
— Мистър Франсис? — чу се мекият глас на негъра.
Ад не отговори. Той гледаше Ник.
— На вас говоря, мистър Франсис — повтори меко негърът.
Ад не сваляше очи от Ник. Той беше смъкнал кепето над очите си. Ник се почувствува неловко.
— Откъде, по дяволите, се домъкна тук? — чу се резкият му глас изпод кепето. — За какъв се мислиш? Ти си едно сополиво копеле. Влечеш се тук, без никой да те кани, ядеш вечерята на хората, а поискат ли ти назаем ножа, ставаш мръсен.
Лицето му беше бяло, свирепо, и очите едва се виждаха изпод кепето.
— Какво бе, фуклива скицо? Кой те извика да се бъркаш тука?
— Никой.
— Никой я. Никой не те е карал и да оставаш. Идва, държи се гадно в лицето ми, пуши ми пурите и ми пие уискито, а на всичко отгоре и дрънка, сополанко. И мислиш, че така ще ти се размине?