Белите петнисти коне отметнаха красивите си благородни глави назад и спряха, цвилейки, пред църквата. Питни внимателно скри пистолетите си в колана, мистър Крадок скочи от капрата в тревата и отвори елегантно, сякаш бе навикнал на общуване изключително само с благородници, вратата на каретата. Под предупредителния поглед на Питни от колата излезе Рурк Бошан и спря на стъпалото, обхождайки с поглед, изпълнен с копнеж, полята. Много му се искаше просто да изтича така през полето, но знаеше прекалено добре: никога нямаше да стигне по-далече от следващата ограда. Питни бе наистина силен, но размерите му сигурно пречеха на подвижността му. Крадок и Хедли, изглежда, не бяха много бързи нито в ума, нито в краката, а дори и след дългото си пленничество Рурк бе убеден, че бе по-бързият от тях, при условие, че пистолетът на Питни и оловото в него не бяха още по-бързи от него. Но от друга страна бе сделката, която бе сключил с милейди, и тя сега го очакваше, трябваше да си признае това, по-силно от страха пред смъртта.
Той искаше бавно да премине до стъпалата на църквата — но доста скоро се озова плътно обграден от пазачите си. Той спря на първото стъпало и огледа мъжете, които стояха на разстояние една ръка от него, един по един. Лека усмивка пробягна по устните му.
— Ах, господа, виждам, че ако посмея да бягам, без да се колебаете, ще посегнете към оръжието, което така очевидно се опитвате да скриете. Но сигурно не очаквам от вас да забравите задълженията си, като ви моля най-настойчиво да спазите разстоянието, което се полага на домашната прислуга. Нали заради милейди ще трябва да създаваме добро впечатление. Или сте на друго мнение, мистър Питни?
Питни кимна. Двамата слуги се обърнаха, но облегнати на каретата, не изпускаха от очи затворника си. Във всеки случай междувременно бяха разбрали, че можеха да разчитат на богато възнаграждение само ако всичко минеше гладко.
— А сега, Питни? Ще влезем ли, или ще чакаме тук невестата? — попита Рурк.
Питни стъпи на стъпалото.
— Тя ще дойде, ако сметне това за необходимо. Чула е каретата.
Рурк се изкачи по стъпалата до под навеса и зачака там. Тъкмо когато се чудеше за какво би могъл да говори с мълчаливите си спътници, една врата се отвори със скрибуцане и Шана пристъпи. Рурк затаи дъх: на дневна светлина Шана се оказа несравнимо по-красива, отколкото бе и в най-смелите му мечти. В розовата си рокля тя му изглеждаше крехка, нищо вече не напомняше у нея за рафинираната жена, която с хладна пресметливост бе влязла в неговата килия, за да си купи съпруг. Рурк безмълвно бе втренчил поглед в нея.
Шана не удостои непознатия, който стоеше на края на пътя, с нито един поглед, дори не се поспря, за да му благодари за поздрава, когато той любезно свали триъгълната си шапка. Шана подхвана широките си поли и забърза надолу по стълбите.
Рурк се облегна на зида и се усмихна, докато галеше с поглед тесния гръб на Шана.
Тя почти се препъна, когато забави ход на най-долното стъпало. Едва сега тя се обърна и морскозелените й очи, широко разтворени от недоумение и внезапно просветление, се впиха в Рурк. Той стоеше там и й се усмихваше. Тя видя тежкото палто, което сама бе купила — беше си го сложил небрежно на раменете — тя разпозна и цвета: тъмнокафяво. Един цвят, който, така си бе мислила при купуването, спокойно би могъл да прикрие множество телесни дефекти и дори да придаде на този мъж от колониите фасада на изтънченост. Сега той създаваше — тя формулира внимателно мисълта си — далеч по-добро впечатление от това, на което се беше надявала.
А как изглеждаше, боже мой, беше безсрамно да си толкова красив: великолепни черни вежди, фино извити, прав тесен нос, стегната, но същевременно чувствена уста. Слабата брадичка и скулите му издаваха сила. И — и тогава погледът на Шана потъна в очите му и последната сянка на съмнение изчезна: под черните вежди горяха тъмни, кехлибарени очи, изпускащи златни искри.
— Рурк? — произнесе тя.
— Същият, сърце мое. — И той отново развя шапка пред гърдите си в жест на преувеличена любезност. — Рурк Бошан, на вашите заповеди!
— Ах, дайте проклетата шапка на Питни — профуча Шана. Тя ясно долавяше присмеха му.
— Вашите желания са заповед за мен, скъпа моя — засмя се той и хвърли шапката към Питни, който едва не я смля, хващайки я пред гърдите си. Подаде я на Крадок.
— Занесете я в колата — заповяда Питни. — И се дръжте на почтително разстояние.
Шана бе сложила ръце на хълбоците си и пристъпваше ядосано от крак на крак. Не й беше съвсем ясно какво всъщност я ядосваше, но този мъж във всеки случай представляваше много повече от това, което тя възнамеряваше да купи. Беше някак си непоносимо, че човек, който бе все пак осъден на смърт, може да се държи така безсрамно. Този е в състояние да играе и с примка на шията ролята на великия герой, помисли си тя навъсено.