Подаде й пачката юани, така както си беше с гръб, и на много правилен мандарински каза:
— Това са пари, които да похарчиш за бъдещето си, не за миналото. Ясно ли ти е? Недей да казваш на останалите. Има много други неща, които можеш да работиш.
След това просто я целуна по врата и се наслади на опияняващия й аромат.
В този момент някой почука и миг по-късно вратата се отвори.
— Той е тук — каза Грейс.
12:00 часа
Чунмин
Грейс преговаряше с младия, гладко избръснат мъж, който бе карал Алън Маргарт по време на уикенда в средата на септември. Двамата с Нокс бяха седнали на средната седалка на синия микробус „Буик“. Шофьорът явно се беше досетил за цената на информацията, която можеше да им даде, затова Грейс откупи съдействието му срещу 75 щатски долара и с обещанието за още 75 над стоте долара, които получаваше на ден.
Шофьорът си спомняше за трима мъже, двамата от които чужденци. От описанието му Грейс разпозна Престън Чи и Алън Маргарт, но нямаше представа кой ли би могъл да бъде третият. През по-голямата част от времето говорил само Чи, а Маргарт бил заровил поглед в екрана на блекбърито си.
— Ще можеш ли сега да ни заведеш дотам? — попита Грейс.
— Имаме споразумение, госпожо… — оправда се шофьорът.
— Нещо май не е наред — обърна се Грейс към Нокс, говорейки на английски.
— Защо? — попита я той.
— Ами за какво му е да ми напомня за това споразумение?
Нокс се наведе напред и преднамерено бавно и на идеален мандарински заяви на шофьора:
— Ако не удържиш на думата си за това, за което сме се разбрали, майка ти няма да успее да познае собствения си син. — След което спокойно се облегна обратно назад.
— Няма нищо за гледане! — отвърна мъжът, извръщайки се към Грейс. — Кълна се, че ще останете много разочаровани. Това е само земеделска земя, нищо повече.
— А спомняш ли си по кой път стигна дотам? — попита го тя.
— Да, разбира се. Все пак тук съм израснал — отвърна шофьорът.
— Аз също — каза Грейс. — Затова не се опитвай да си играеш с мен.
— Бяха само някакви разкаляни пътища, сестро, кълна се! Нищо повече.
— Покажи ни — настоя Нокс.
Грейс го изгледа оживено. „Разкаляни пътища. Разработване на земи.“ Той долови явната гордост в погледа й и усети превъзходството от сладката й победа. А може би всичко се дължеше на водката.
Миг по-късно тя наведе глава, настани се удобно, въздъхна и бързо заспа, а леката усмивка все още играеше по устните й.
Само след няколко минути път извън града човек усещаше, че се е върнал двеста или триста години назад във времето. Пейзажът бе изпълнен с малки оризови ферми, изпипани до най-дребния детайл. Покрай пътищата се издигаха западнали селски къщи. Деца водеха домашен добитък, вързан на вериги през носа, или носеха живи пилета, увесени за краката.
— Къде сме? — обърна се Грейс към шофьора, щом отвори очи.
— На крайречния път за Чунанцун — отвърна той.
— Това Чунан Сан Дуй ли е? — попита тя.
— Точно така, сестро! Личи си, че си от острова! — отвърна мъжът, отби микробуса и спря край пътя. — Ето тук беше първата ни спирка — каза той.
— По какво разбра, че е било тук? — попита Нокс. — Те какво точно ти казаха, за да ги докараш дотук?
— По името на селото — отвърна шофьорът.
— Само това ли? И нищо друго? — учуди се Нокс.
— Името на селото беше достатъчно — отговори мъжът.
— Само до това село ли дойдохте? — поинтересува се Грейс.
— Не. След това отидохме до Ван Бейкун.
Нокс направи няколко снимки с айфона.
— Закарай ни дотам, моля — обърна се той към шофьора.
Пътуването се оказа трудно и бавно, тъй като се наложи да се движат по тесни разкаляни пътища, предназначени само за двуколки или волски коли. Преминаха през половин дузина бедни селца и двадесет минути по-късно стигнаха до първия кръстопът. Микробусът отново спря.