— Районът е доста отдалечен и там няма никого — каза тя. — След затварянето на фабриката останалите фирми също се преместиха.
— Защо? — учуди се инспекторът. Знаеше, че земята бе прекалено ценна, за да бъде изоставяна с лека ръка.
— Местният комитет на Партията обяви района за бъдещ парк — обясни тя.
— А каква беше истинската причина? — попита той. Нямаше особен смисъл да се строи парк на слабо населен остров.
— Това беше единствената причина, за която съм чувала.
— Кажи ми от какво почина вуйчо ти?
— От заболяване. Имаше рак на кръвта.
— Имаше ли и други заболели? — попита я той.
— Тук трябва да завиете вляво — смени темата тя и посочи с ръка. Шен Деши зави наляво. — Този път води до реката. След това трябва да завиете надясно по крайбрежния път.
— Виждам, че съм избрал правилния партньор — похвали я той. — Добре се справяш.
Момичето се изчерви от гняв и срам.
— Радвам се, че ми се удаде възможност да работя с теб — добави Шен. — Взаимодействието между отделите трябва да се поощрява.
— Тук завийте вдясно — каза тя.
— Добре поработихме заедно, нали? — попита той и проследи с пръст линията на бузата й.
Тя потръпна. Изглеждаше така, сякаш й се повдигаше.
— Спрете, моля! — извика момичето изведнъж.
Шен Деши кривна встрани от пътя и спря.
Тя отвори рязко вратата на колата и повърна.
37.
18:00 часа
остров Чунмин
На фона на залеза въздухът над хоризонта на Шанхай изглеждаше като тънка розова мъгла, обгърнала града. Близо до мястото, където река Яндзъ се влива в Китайско море, се разгръщаше най-усиленият корабен трафик и малките баржи плаваха редом с огромни контейнеровози, а самолетите прелитаха ниско, захождайки за кацане на летище „Пудон Интернешънъл“.
Грейс караше тойотата, на която бяха монтирали третия комплект регистрационни табели. Сви с колата по крайбрежния път и спря на един разкалян паркинг, заобиколен с изоставени складове и отрупан с боклуци. В дъното на паркинга се забелязваше силуетът на някакъв стар кран.
— Това е цял град призрак! — възкликна Нокс, щом слезе от колата и се огледа.
Грейс го последва.
— Обикновено е така през почивните дни на националния празник — отвърна тя.
Изоставените сгради бяха отделени една от друга чрез прегради, издигнати с бетонни блокчета. Грейс тръгна покрай една от стените по пътека, която водеше извън чакълирания паркинг.
— Предлагам да застанеш на позиция тук, до купчината пясък — каза тя с тона на бивш офицер от армията, посочвайки към мястото. — Оттук ще можеш да виждаш всички сгради, а и прикритието е добро.
— Съгласен — отвърна Нокс. — Само дето ти ще стоиш да пазиш, а не аз.
— Една китайка, заловена да се разхожда из тези места, ще бъде третирана много по-благосклонно от един wai guo ren — обясни Грейс, но млъкна, тъй като осъзна, че е твърде дребна на ръст, за да се качи сама на стената.
— Аз обаче мога да се катеря по стените без чужда помощ — подразни я той.
Помогна й да се качи и я последва от другата страна. Минаха напряко през едно запустяло и вмирисано пространство, заето от стръкове изсъхнала трева и кал, и стигнаха до втората стена, обграждаща двора. Слънцето вече клонеше към залез и се канеше да потъне зад облаците смог и изпарения. Нощта се спускаше бързо.
Двамата заедно се изкачиха на купчината пясък и успяха да погледнат отвисоко към индустриалните сгради вляво.
— Третата сграда ето там — каза Нокс. — Това около нея не е кал.
— Асфалт е. Обаче оттук не мога да прочета табелата.
— Обзалагам се, че е същата табела от видеото на монголеца.
— Не можеш да си сигурен — възрази Грейс.
— Ако се качим на онзи кран, ще можем да погледнем от по-добро място.
— Да ти се намира случайно втори телефон? — попита тя.
— За какво ти е?
— Да ми дадеш единия и да ми се обадиш, ако видиш нещо, докато си тук.
— Хубав опит — усмихна се Нокс.
— Като жена — започна тя, — родена и израснала на този остров, мога да ти кажа, че имам много повече шансове да успея да се измъкна от напечена ситуация с преговори, ако случайно ме заловят.