Върна се в стаята, премести дистанционното на телевизора до леглото и спусна тъмните завеси. Посмачка още малко възглавницата и се огледа, за да се наслади на работата си, докато очакваше почукване на вратата. Даде бакшиш на пиколото за това, че му върна паспорта. Прибра го обратно във вътрешния джоб на якето си.
Нахлупи бейзболна шапка на „Тигрите“, огледа коридора през шпионката на вратата и излезе от стаята. Ако се наложеше, по-късно можеше отново да се върне, за да поразхвърля вътре за втори или трети път — в зависимост от риска, на който щеше да се изложи.
Скоро се озова отново сред тълпата. Отне му петнадесет минути, за да стигне до задната пресечка, която минаваше зад сградата на улица „Чангъл“ №808. Изтръска дъждовните капки от непромокаемото си яке и се изкачи по тясно стълбище до първия етаж. Почука леко на една от вратите и влезе.
— Джон Нокс!
— Nihao ma? — поздрави Нокс с китайското „Здравейте! Как сте?“.
— Hen hao — отвърна Фей, собственичка и управител на малкия хотел. Беше около тридесетгодишна жена с дълга изящна шия и широко разположени очи. Носеше обикновена сива тениска, по ръцете й не се забелязваха никакви бижута.
Нокс потрепна при вида й, припомняйки си приятните моменти, прекарани с нея.
— Ще ми осигуриш ли прикритие за около седмица? — попита той на английски. — Официално съм регистриран в „Джин Джанг“.
— За какво става въпрос този път? — поинтересува се Фей.
— Нефрит — излъга Нокс и се почувства виновен за това.
— Все се замесваш в разни неща… — Тя кимна и провери в компютъра. — За тази вечер нямам нищо, но след това мога да се погрижа за теб, ако нямаш нищо против няколко пъти да те местя от стая в стая. Довечера може да спиш тук, ако искаш — посочи тя към канапето зад гърба си, без да отделя поглед от монитора.
— Идеално. Благодаря ти, Фей — усмихна се Нокс.
— Тоалетната е там — посочи тя към една от вратите, — но няма душ. Ще имаш, когато ти осигуря стая.
— Доволен съм и на това.
Фей се завъртя на стола си и добави:
— Радвам се да те видя.
— И аз теб — отвърна Нокс и измъкна пачка юани от джоба на якето си. Най-голямата по стойност китайска банкнота бе 100 юана, равняваща се на около 15 долара. Нокс отдели две банкноти, които покриваха двойно стойността на стаята, и ги подаде на Фей. Тя ги прие, без да ги погледне, и ги пъхна в чекмеджето на бюрото си.
— Бих те поканила да спиш при мен — извини се тя, — но имам приятел.
— Добре за теб и твърде зле за мен — усмихна се Нокс.
— Приятелят ми преобразува единия етаж на къщата в офиси, а част от приземния даваме под наем на една закусвалня. Правят хубави салати, ако те интересува. Ти обичаше „Коб“, нали?
Нокс се усмихна и мислено отбеляза, че Фей явно има навика да помни доста подробности. Трябваше да го има предвид.
— Ще предупредя персонала си за теб — продължи тя. — Те ще се държат така, сякаш никога не са те виждали, но по-добре да избягваш нощната охрана. Служителят е нов и все още не го познавам много добре. Има навика да излиза и по цяла нощ да пуши в предния двор, но мисля, че всичко ще е наред, ако използваш ключа си за задната врата.
— Нямам ключ.
Тя му подхвърли един, окачен на ключодържател.
— Мъж като теб сигурно е свикнал да се промъква през задните врати — подразни го тя.
Нокс превключи на мандарински и изруга.
Тя се засмя и му отвърна с още по-люта ругатня. Той се подготви за словесна атака от размяна на обиди — нещо, което китайците практикуваха почти като национален спорт, — но беше прекъснат от телефонно иззвъняване.
Фей се обърна, за да вдигне слушалката, и секунда по-късно, когато отново погледна към бюрото си, Нокс вече го нямаше.
16:15 часа
квартал Пудон
Шанхай
Всяка изгубена минута отекваше в съзнанието на Нокс, както дъждовните капки по паважа. С всеки изминал час вероятността да намерят Данър жив намаляваше все повече. Някои приятелства по презумпция носеха със себе си само задължения, а сред тях най-ярко изпъкваха тези между съученици или между хора, оцелели след някакво катастрофално събитие. Данър се отнасяше и към двете категории — той беше едновременно съученик на Нокс от цивилната програма за обучение по ОСБ и негов спътник от конвоите с доставки между Кувейт и Ирак. Двамата заедно бяха направили състояние, успявайки да останат живи и да избегнат сериозни наранявания, и определено си бяха благодарни един на друг. Но Дани беше дори нещо повече — той бе настойник на Томи, в случай че нещо се случеше с Нокс. А това беше ангажимент за цял живот, който той прие с готовност веднага щом Нокс го помоли. Сега животът на Дани беше застрашен и ако Нокс му обърнеше гръб, това би било равнозначно Дани да зареже брат му, ако се наложеше да се погрижи за него.