— Надявам се, че не.
— Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… — започна той.
— О, моля те. Няма никакъв дълг — прекъсна го Грейс.
— Бих искал да изразя огромната ни благодарност — каза съвсем официално той.
— Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг — заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.
— Да, разбира се — отвърна той.
— Само ако искаш, естествено — побърза да добави тя.
— Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща — каза той.
— Имаш адреса ми. Същият е.
— Значи смяташ да напуснеш страната? — попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.
Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.
— Възможно най-скоро, още днес или утре — добави тя след малко.
— Разбирам.
— Полетът не е дълъг.
— Но за мен си е цяло пътуване — добави той.
— Ще те чакам — каза Грейс.
Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.
Почукване на вратата я извади от унеса й.
Беше Нокс.
12:30 часа
Грейс предаде имената на членовете на борда на директорите на Козловски и през следващите няколко часа премина през буря от емоции. Нокс успя да дремне за двадесетина минути, след което изпи две големи чаши силен чай. Грейс прекара времето си сама, седнала край прозореца в стаята за гости в Консулството и вгледана в слънчевите градини навън. От влажната почва се издигаше пара. Денят се очертаваше да бъде много горещ.
На нея й се сториха часове, но всъщност малко по-късно един от войниците от охраната на Консулството ги поведе към другата част на сградата, където се намираше офисът на Козловски. Нокс се чувстваше така, сякаш последно бе идвал на това място преди повече от шест месеца, а всичко бе започнало само преди няколко дни. Козловски бе успял да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, въпреки че все още не се беше видял със семейството си.
— Първо — започна той, — американското правителство не знае нищо за членовете на Комитета по разселването на Народна република Китай.
— Ясно — каза Нокс, разбрал, че Козловски всъщност им съобщаваше, че правителството им вече бе запознато с цялата информация.
— Второ, продължавам да изследвам възможностите да използвам информация от тайни канали, за да изоблича онзи човек от китайското правителство, но ми казаха, че е много вероятно това да не се случи — продължи Козловски.
— Мисля, че знам какво можем да направим по въпроса — обади се Грейс. — Продължете, моля.
Козловски й подаде през бюрото си лист, на който на ръка беше написано нещо.
— Имаме попадение — каза той. — Един от членовете на борда на директорите служи и като председател на Комитета по разселването. Казва се Ли Жмин, председател Ли Жмин.
Грейс избухна в сълзи.
„Плаче от радост и успокоение“, помисли си Нокс.
— Грейс има план — обади се Нокс.
— И какъв е той? — попита Козловски.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Предполагам, че не — поклати глава служителят на Консулството.
— Ти ще трябва да ни осигуриш начин да се измъкнем оттук — продължи Нокс, — в случай че Шен Деши и момчетата му наблюдават мястото…
— Няма как да стане с разговор по телефона — обясни Грейс на Козловски. — А и човекът, с когото смятам да се свържа, в никакъв случай не би искал да бъде видян да влиза в Американското консулство.
16:05 часа
С факта, че Нокс бе издирван за редица нападения, а Грейс бе разпозната като негов съучастник, идеята да напуснат защитения с дипломатически имунитет район на Консулството не беше много добра. Обмислиха няколко алтернативи: по идея на Грейс тя трябваше да действа сама; според Козловски можеха да използват превозните средства на Консулството; а Нокс сведе предложението си до използването на проста хитрост.