— Надявам се, че се шегуваш — рече Данър.
Нокс не отговори.
— Не можеш цял живот да захранваш двигателя с вина, приятелю Форт — каза Данър, наричайки го с прякора, който Нокс не бе чувал от години. Името му припомни отминали времена и събития, случили се сякаш в предишен живот. — Трябва да преодолееш тези глупости, иначе те ще те унищожат — добави той. — И да знаеш, че не ми дължиш нищо просто защото аз искам да ти помагам по някакъв начин.
Нокс не каза нищо.
— Ще намеря някакъв начин да платя за лечението на Томи — обеща Данър.
— Не — спря го Нокс. — Няма да намериш, освен ако не планираш да обереш няколко банки.
— Да знаеш, че и с това мога да се справя — пошегува се Данър.
— Сигурно…
Данър се усмихна и забеляза, че Нокс се взираше в превръзката на ръката му.
— Това не е твоя грешка. Дори недей да си го помисляш — каза Данър.
— Инициалите на стола — отвърна Нокс. — Решихме, че е числото четиридесет и четири, и изгубихме доста време, докато го разчетем правилно.
— Казвам ти, дори не си го и помисляй — отвърна Данър.
— Джипиесът изигра важна роля.
— Онзи от мотора ми ли?
Нокс кимна.
— Намерил си мотора ми?
— Идеята беше на Грейс — каза Нокс.
— Тя е страхотна!
— Несъмнено.
— Моторът не е голяма загуба — каза Данър. — Поне няма неволно да изтърва някого от задната седалка.
— Сега с това ли ще се шегуваш?
— Защо? Имаш ли някаква друга идея? — усмихна се Данър.
Нокс се покашля.
— Длъжник съм ти, човече — каза простичко Данър.
— Глупости.
— Даже много съм ти длъжник.
— Не е вярно.
— Така че, ако ми кажеш „скачай“ — продължи той, — ще те попитам само колко отвисоко.
— Никой никъде няма да скача.
— Ще остана на работа в „Бертолд“ — заяви Данър. — Казвам ти го, за да знаеш. Пеги ще ме побърка, но на мен ми харесва този живот, а и парите са страхотни.
— Бебето сигурно ще промени мнението ти — отвърна Нокс.
— Бебето ще промени всичко — философски отвърна Данър. — Те все така правят.
— Е, за негово здраве! — Нокс вдигна кутийката си с бира.
И двамата си мислеха за Томи. Алуминиевите им кутийки се чукнаха с глух звук.
— Аз не бих направил същото — призна Данър. — Но ако сега се наложи, бих го сторил.
— Разбира се — отвърна Нокс. — Да се надяваме, че никога няма да ми се наложи да ползвам помощта ти за нещо такова.
— Да, да се надяваме.
15:03 часа
Хонконг
Частният терминал на летище „Чек Лап Кок“ бе удобно декориран с меки плюшени кресла. Прекрасни стюардеси предлагаха на Нокс напитки и лека храна, докато на плоските екрани над главата му излъчваха новините на „Си Ен Ен Интернешънъл“. Беше помолил да му осигурят полет обратно до Лаос. Беше оставил стоките си там и трябваше да се погрижи за износа им, но дори самата мисъл за това го притесняваше. В момента някак си не се чувстваше привлечен от възможността да е търговец на бронзови статуетки.
Небето обаче го привличаше. Далечните отблясъци на хоризонта показваха, че някъде там има хора, които се борят за оцеляване на няколко квадратни мили площ, борят се за едни и същи няколко тона ориз, телешко и кафе. Имаше нещо силно нарцистично и примитивно в повика за оцеляване и именно то го привличаше. Самият Нокс не се чувстваше очарован от идеята, че е сам. Едва можеше да се познае.
Телефонът му иззвъня и той вдигна, без да погледне номера, надявайки се да е тя, но веднага разпозна гласа на брат си.
— Джони? Тя… аз се изложих — започна Томи.
— Томи! По-спокойно!
— Евелин! Тази кучка! — каза брат му.
Явно ставаше въпрос за счетоводителката им Евелин Ритер.
— Томи?
— Тя е хакнала всички сметки! — извика брат му.
— Томи? Успокой се! Дишай! Започни от… Какво имаш предвид под „всички“ сметки? — попита изведнъж Нокс.
— Тя не се появи тази сутрин. Помислих си, че може да е болна. Аз откъде да знам! — почти през плач занарежда Томи.
— Тя няма достъп до всички сметки — каза Нокс и се почувства по-спокоен. Брат му сигурно грешеше. — Има достъп само до чековата, а в нея никога не държим много пари. Да не би да искаш да кажеш, че е източила чековата сметка? Обади ли се в полицията? На кого се обади, по дяволите? На ФБР? — започна да разсъждава на глас Нокс.