Тишината отсреща стана още по-осезаема. Нокс за миг се замисли за пътната чанта с надпис „Найк“ и затвори очи. Обеща си никога повече да не си спомня за това.
— Томи? — обърна се отново към брат си.
— Тя каза, че трябвало да завърти някакви пари. Каза, че обикновено ти си го правел, но нали в момента те нямаше…
— Нали не си й дал паролите — каза Нокс, досещайки се какво бе станало. Фирмата им имаше пълно интернет банкиране.
— Парите не могат да изчезнат просто така, нали? Искам да кажа… Нали винаги има начин да ги проследят? Говорим за страшно много пари, брат — през сълзи каза Томи.
— Ти си й дал паролите! — повтори Нокс.
— Тя каза, че трябвало да се направи и че обикновено си го правел ти. Аз се прецаках, нали? Аз се прецаках! Недей да ми се ядосваш, Джони. Моля те, само недей да ми крещиш!
Нокс отстрани телефона от ухото си и затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.
„Ще ти трябва моята помощ“, спомни си той думите на Грейс. Върна телефона обратно до ухото си.
— Не съм ти ядосан, Томи. Ясно? Всичко ще бъде наред, разбра ли? — попита Нокс.
— Човече, разорени сме. Всичко е изцедено. Няма да бъде наред. Дължим ужасно много пари на ужасно много хора. Но ще можем да ги намерим, нали? И да си ги вземем? Има хора, които се занимават с това, нали?
Нокс почувства чека, сгънат в задния му джоб. Допреди няколко часа сумата му се беше струвала огромна.
Пилотът се показа в коридора. Беше дошъл да го търси.
— Готови сме за излитане, когато пожелаете, сър.
— Чакай малко, Томи — каза Нокс и захлупи телефона с ръка. — Господин Праймър каза, че този самолет можел да ме остави навсякъде… Където пожелая. Офертата все още ли важи? — обърна се той към пилота.
— В друга дестинация ли искате да летите, сър?
— Самолетът ви може ли да стигне до САЩ?
— Да, сър. С презареждане в Хаваи.
Нокс се върна обратно на телефона. Томи повтаряше в унес едно и също и почти бе изпаднал в истерия. Редеше извинение след извинение и звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве с глас. Нокс не искаше брат му да изпада дотам и отдели пет минути, за да го успокои.
— Перлената дама ни прати имейл — каза накрая Томи.
— Ейми ли?
— Пишеше, че повече не иска да работи с нас. Май наистина ти беше много ядосана — докладва брат му.
— Ще видим.
— Казваше, че от приятелството й с теб са излезли само лоши неща. Това какво значи? — попита брат му.
— Седмицата ми тук беше доста натоварена, Томи. Ще уредя всичко, когато се върна. — „Нали винаги правя така?“, помисли си Нокс.
— Перлената дама ми харесва.
— И на мен ми харесва.
За момент между двамата настана тишина, която бе нарушена първо от Томи.
— Има хора, които се занимават с това — каза той и започна да го повтаря като мантра: — … хора, които се занимават с това…
— Всичко е наред, Томи. Ще намерим парите — каза Нокс. Но знаеше, че ако не успееха, ежемесечните разходи по лечението на брат му щяха да ги закопаят. — Има хора, които правят това — повтори и Нокс, за да го успокои и да прекъсне натрапчивите му мисли. Повтори още веднъж казаното и чу как дишането на Томи се успокои. — Познавам един човек — каза Нокс. — Тя се занимава с такива неща.
— Наистина ли? — оживи се брат му и в гласа му се прокрадна надежда. — А аз познавам ли я?
— Не, но ще я харесаш — отвърна Нокс.
Епилог
В един студен ноемврийски ден, изпълнен с дъжд и пронизващ чак до костите вятър, Стив Козловски се надигна от дивана в дневната си, където гледаше запис на един мач на „Игълс“, за да види кой чука на входната врата. Събитията от предходния месец почти бяха забравени, изместени от по-важни въпроси, сред които бе и предстоящата визита на вицепрезидента.
Лиз излезе от кухнята, като не можеше да повярва, че съществува сила, която да откъсне съпруга й от телевизора по време на мач. Водеше я едновременно отговорността, но и любопитството какво ли можеше да искат съседите от тях. Ако ги търсеше някой външен за Консулството, то охраната щеше да ги е предупредила по телефона.