Лу Хао се разтрепери и се вкопчи в бетонената ограда; не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието им. Беше скован от страх, но и осенен от прозрение — това беше възможност, риск, награда… Беше шанс. Съдба.
Какво ли означаваше всичко това? Искаше му се да забрави видяното, да побегне незабелязан и да се скрие някъде из страничните улички. Тъкмо се канеше да го направи, когато монголецът, който оглеждаше павираното пространство пред фабриката, внезапно вдигна глава и се обърна към далечния ъгъл на двора.
Лу Хао извърна поглед в същата посока.
По дяволите! От другия край на стената го наблюдаваше обективът на доста голяма видеокамера, придържана от мъж от европеидната раса. А той беше… беше wai guy ren4 — чужденец!
Лу Хао веднага се спусна по стената, трескаво затърси ключовете от колата си и само след миг се озова в нея. Стига толкова! По-късно на спокойствие щеше да реши как най-добре да се възползва от получената информация. Вероятно щеше да му се наложи да потърси помощ.
Може би по-късно щеше да отиде в храма и да запали тамян.
Но сега трябваше колкото може по-бързо да се махне оттук, да се върне в Шанхай и с цялото си сърце и душа да се моли и да се надява, че не е бил забелязан.
Четвъртък, 23 септември
1.
16:30 часа
квартал Чаннин
Шанхай, Китай
Лу караше страхотен реставриран мотоциклет с кош, модел CJ-750, със странична седалка, покрита с водонепроницаем брезент. На седалката до него имаше пътна чанта, която само допреди няколко минути бе пълна с пари в брой. И то доста… Пари, които бяха нужни на Лу Хао — Едуард, за да заплати на баща си за собствената си глупава грешка. Но сега чантата беше почти празна, останали му бяха само няколко хиляди юана. Лу отново се съсредоточи върху улицата пред себе си — и най-малкото разконцентриране при натоварения трафик в Шанхай можеше да се окаже смъртоносно.
13… 12… 11…
Жълтата светлина на светофарите в мегаполиса представляваше само светещ брояч, който показва времето до смяната на червеното и зеленото, давайки кратка възможност на многобройните мотористи поне да се сетят, че съществуват правила за движение по пътищата. Не че някой ги спазваше — така или иначе в Шанхай никой не контролираше това.
Лу форсира двигателя на мотоциклета и се наслади на мощния му рев. Звукът привлече и няколко завистливи погледа от шофьорите наоколо.
4… 3… 2…
Стотиците чакащи превозни средства бавно потеглиха. В това упражнение напредваха само най-бързите и силните: водеха мотоциклетите, следвани от скутерите и електрическите велосипеди, а най-накрая бяха колоездачите. Не изсвири нито един клаксон. Всеки знаеше мястото си на пътя.
Лу зави по широкия десетлентов булевард „Янан“, където трафикът рязко се разреждаше. След още няколко завоя мотоциклетът му сякаш се превърна в машина на времето и го пренесе в една друга епоха — в Шанхай такъв, какъвто бе изглеждал преди сто години.
От прозорците на сградите над главата му висеше разноцветно пране, което се развяваше, окачено на бамбукови пръчки, подобно на шарени будистки молитвени флагчета. По улицата имаше повече пешеходци, отколкото превозни средства. Лу намали и двигателят замърка спокойно. Непосредствено пред него някакъв доставчик бе съборил половин дузина пластмасови бидони за вода от скутера си и беше блокирал движението.
Лу зави вдясно по една тясна улица, претъпкана със сергии. Беззъби старци по бели ризи надничаха през прозорците от вторите етажи на сградите и наблюдаваха какво се случва. Отнякъде отекваше весел смях и възгласи при игра на маджонг, примесени с тоновете на разстроено пиано, на което някой се упражняваше да свири Гершуин.