Първият от мъжете я заговори на шанхайски.
— Госпожа Чу. Инсталация на домашно кино — каза той.
Момичето зад рецепцията два пъти провери в списъка и накрая отвърна:
— Много съжалявам. Не виждам такава заявка за госпожа Чу.
— Тогава, цвете мое, ти ще обясниш на госпожа Чу защо сме си тръгнали, когато дойде довечера и попита къде е домашното й кино. Успех с намирането на нова работа след това! — каза мъжът и направи знак на останалите. И тримата се обърнаха и понечиха да си тръгнат.
— Чакайте! — спря ги рецепционистката. — Ще направя изключение.
Мъжът, който я беше заговорил, бе с гръб към нея и тя пропусна да види доволната усмивка, изписала се на лицето му. Той се обърна с безразличен вид.
— Да или не? — попита я.
Момичето вдигна телефона, но мъжът не искаше тя да замесва шефовете си в тази история. Подчинените винаги се обаждаха на началниците си, а те — на своите и така до безкрай.
— Ако ще свикваш цяло събрание заради това, да знаеш, че си тръгваме — заяви той, обърна й гръб и пое към изхода. — Нямам цял ден за губене. Решението е твое, цвете.
Разколебано, момичето затвори телефона.
Пет минути по-късно мъжът и групата му вече отключваха вратата на апартамента на Грейс Чу. Знаеха, че луксозните жилища като това често бяха бъкани с подслушвателни устройства, поставени от правителството, а фактът, че щяха да монтират нови във вече подслушван апартамент, сам по себе си беше крайно забавен.
Заеха се за работа с бързината и точността на професионалисти. Единият се захвана с видеонаблюдението, докато вторият инсталираше подслушвателите. Водачът на екипа определяше къде да ги поставят. Инсталираха пет микрофона и три миниатюрни видеокамери, както и сензор за натиск, скрит под килима пред входната врата на апартамента. Устройствата се включваха само при натискането му, като по този начин се пестеше енергията на батериите им.
Водачът им използва мобилния си телефон, за да влезе в защитен уебсайт, и няколко секунди по-късно вече наблюдаваше миниатюрното си изображение на цветния дисплей на телефона.
На излизане, докато минаваха през фоайето, мъжете избягваха погледа на рецепционистката точно както им беше поръчано — колкото по-малко лица можеха да бъдат разпознати, толкова по-добре.
— Всичко е наред, цвете мое — махна за довиждане водачът на групата. — Да се надяваме, че повече няма да се видим.
— Покажете ми картата си! — извика след него момичето, което бе забравило да спази това изискване, преди да ги пусне горе. Трябваше да запише точно кой е влизал в апартамента.
Водачът се поколеба, но се върна до бюрото и й подаде визитка. Почти усети облекчението й, когато момичето прочете името на веригата магазини „Бест Бай“ от квартал Чаннин. Мъжът беше взел визитката от един от продавачите в магазина.
По пътя към мястото, където бяха паркирали микробуса си, водачът запали цигара и набра някакъв номер на мобилния си телефон.
— Готово е — каза кратко той.
— Записвайте всичко! — нареди мъжки глас.
От другата страна на линията беше Фен Ки, застанал пред входа на парка Шанян. Беше добре облечен мъж, който следеше кога онази жена Чу ще напусне бизнес сградата, в която се намираше офисът на „Бертолд Груп“. Като началник по сигурността в „Йонг Ченг и синове“ той бе този, който отговаряше за следенето на новоназначената служителка в счетоводния отдел на „Бертолд Груп“ — отдела, в който бе работил наскоро изчезналият Едуард Лу. Фен Ки бе силно разтревожен, защото жената не излизаше от сградата, и се надяваше причината да е в това, че през първия си работен ден е останала да се труди до късно.
— Искам пълните аудио- и видеозаписи да ми бъдат изпращани по електронната поща всяка вечер преди полунощ! — продължи той с разпорежданията си по телефона.
— Ще ги имате. Обясненията под записите ще се заплащат допълнително — каза мъжът от другата страна.
— Това може да се договори — отвърна Фен и затвори телефона, тъй като в момента не му се спореше.
В Шанхай всичко можеше да се договори.
18:30 часа
квартал Жабей
Шанхай
Докато се возеха в метрото на път за апартамента на Едуард Лу, Нокс изброи пред Грейс какво беше намерил в жилището на Данър. Грейс пък му разказа, че Лу се нуждае от постоянно лечение, а Нокс прие този факт като добра следа — в крайна сметка можеше да се наложи похитителите да се върнат за лекарствата, а това щеше да им даде възможност да идентифицират един или повече от тях.