Нокс се подсмихна на използвания евфемизъм.
— А записките могат да ни доведат до някого, който е имал мотив да го отвлече, нали така? — продължи тя.
— Май това е планът на „Ръдърфорд Риск“, но Дани… искам да кажа господин Данър, той не се занимава със задържането на хора. Това, ако може така да се каже, е достатъчно показателно, че ако са знаели за потенциалния риск да бъде отвлечен, то Данър щеше да ни остави малки следи, по които да го намерим. Мисля, че лаптопът на Дани в случая е най-ценният ни играч.
— Трябва да работим заедно, господин Нокс — припомни му тя.
— Така е.
— Значи първо ще се заемем със сметките на Лу. Вече съм получила нареждания.
— Пък аз имам чувството, че времето ни изтича, а страшно много държа да намеря Дани жив… — отвърна Нокс.
— Не трябва да игнорираме китайските конкуренти на „Бертолд Груп“. Там има замесена много лоша кръв. Тези компании биха спечелили много от това да спрат поощренията или да се доберат до списъка с получателите им, а това е достатъчно добра причина някой да бъде отвлечен и измъчван. Господин Маргарт спомена „Йонг Ченг и син“, а „Йонг“ и „Бертолд Груп“ имат доста тъмно минало и доста конкурентни битки помежду си. Не съм съвсем наясно как да подходя към това, но вероятно ще изскочи нещо в тази насока.
— Да, възможно е — уклончиво отвърна Нокс, — но аз все пак ще се заема с Дани и неговото проучване — настоя той. — На вас дадоха ли ви айфон? — попита той след кратко колебание.
— Да, така комуникациите ни ще бъдат по-сигурни.
— Можем да си изпращаме текстови съобщения.
— Със сигурност, както и да си оставяме гласови.
Въпреки двете години обучение в Южна Калифорния понякога Грейс все още говореше английски така, сякаш повтаряше реплики от аудиоурок.
— Следващия път, когато се срещнем, ще донеса и счетоводните си книги за прикритие — поясни Нокс.
— Чудесно — отвърна тя на шанхайски.
— Няма нужда да ви казвам, че първите четиридесет и осем часа след отвличането са критични, нали?
— Не.
— Но така или иначе, този срок отдавна е минал — продължи Нокс, след като по навик погледна ръчния си часовник, марка „Таг Хойер“. — Сержанта… или Дулич, както вие го наричате, е убеден, че замесването на Дани променя коренно нещата.
— Да, така е…
— Те ще го убият, може би ще ликвидират и двамата само защото той е американец.
— Не и ако ние първи ги застреляме — заяви тя.
Нокс се поколеба. Някак си думите, изречени от нея, не му прозвучаха съвсем на място.
— Разбрахме се значи — каза той накрая.
— А колкото до логистиката ни, аз ще се заема с това как и кога ще се придвижваме — заяви Грейс.
Нокс отвори уста в опит да й се противопостави, но тя го прекъсна:
— Това все пак е моят град, господин Нокс. Не го забравяйте.
6.
19:00 часа
Шанхай
Алън Маргарт седеше зад бюрото си и чакаше офицерът от Народната въоръжена полиция да каже нещо, но мъжът явно се бе съсредоточил в разглеждане на „Ксуан Тауър“ в далечината. Строителните работи по сградата не преставаха и през нощта, осветяваха я силни прожектори. По скелето подобно на мравки пъплеха работници, но Маргарт знаеше, че днес те бяха далеч по-малко от онези, които строяха до вчера. А това беше сериозен проблем.
Срещата с офицера бе организирана набързо и бе прекъснала плановете на Маргарт да прекара една вечер в Шанхайската опера, което не беше особена загуба. От задачите му за днес все още оставаше да се обади в главния офис в Бостън и на една инженерна фирма от Сан Франциско. Очертаваше се дълга нощ.
Той обаче не отклони срещата, за която полицията бе настоявала. В представите му Китайската въоръжена полиция бе нещо като азиатска версия на Гестапо. Маргарт беше запознат със значението на прозвището Желязна ръка, а сега, гледайки офицера пред себе си, предположенията му се потвърждаваха. Инспектор Шен Деши беше доста по-едър от повечето китайци, имаше неразгадаемо изражение, прозорлив поглед и изглеждаше като човек, изцяло лишен от чувства. Маргарт нямаше никакво намерение да злепоставя „Бертолд Груп“ пред него — и без това си имаше достатъчно проблеми.
Както бе инструктиран от Брайън Праймър по телефона, докато пътуваше насам, Маргарт не биваше да споменава за отвличането, да не показва никаква реакция към него, да го отрича и най-вече да помни, че полицията би искала подобна ситуация още по-малко и от самата „Бертолд Груп“. Ако с нищо не го провокираше, офицерът най-вероятно нямаше пряко да повдигне въпроса, а само щеше да подпитва Маргарт, без да го притиска да даде отговори. На един по-късен етап прикриването на престъплението можеше да му се отрази лошо, но засега така беше най-добре. Сложното преплитане на социалните и професионалните порядки в Китай изискваше от него да обмисли всичките си отговори предварително, а колкото по-общо отговаряше на всеки въпрос, толкова по-добре.