— Ще се държа прилично, обещавам.
— Аха, добре — измърмори невярващо Козловски.
— Искам и още една услуга — тихо каза Нокс.
— Недей да прекаляваш — изгледа го предупредително мъжът.
— Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?
— Не мога да ти помогна! — категорично заяви Козловски.
— Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого — започна да обяснява Нокс.
Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.
— Стига толкова! — заяви той. — Не мога да ти отделя повече време.
Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.
И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:
— Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?
Козловски я грабна и я мушна в джоба си.
— Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.
— Кой иска чудеса? — усмихна се Нокс.
— Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо — отвърна Козловски.
— Какъв път? — спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.
— На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?
— Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… — отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: — Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. — Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.
Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:
— Помни какво те предупредих!
— Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… — напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.
— За това се разбрахме още одеве.
10:15 часа
Нокс предпочете да върви пеша по булевард „Хуахай“, вместо да хване автобус или такси. Възхищаваше се на натоварения, но в същото време стриктно подреден уличен трафик, на птичите песни в градския парк и на хубавите жени, които минаваха край него. Спря се на широк площад пред един банков офис, огледа се и се обади по айфона.
— Давай — отговори му Дулич още преди второто позвъняване.
— Получи ли пратката ми? — попита Нокс.
— Да. Щях да ти се обадя, ако бяхме открили нещо. По дяволите с тези лаборатории!
— Имаше ли някакви части от тяло, изпратени заедно със съобщението за искане на откуп? — попита Нокс.
— Не. Но имаше видеозапис — доказателство, че са живи.
— Защо не съм го виждал? — поинтересува се Нокс.
— Пристигнал е в „Бертолд“ днес. И ние не сме го виждали.
— Трябва да го видя.
— Работим по въпроса.
— Току-що зърнах снимка на една отрязана ръка — продължи Нокс. — Беше в Американското консулство. Гледката не беше никак приятна.
— Не е наша работа, доколкото знам, но ще прегледам нещата — отговори Дулич.
— Имаше и колежански пръстен — добави Нокс — с надпис „ДУО“.
— Ясно, записах си — отвърна Дулич.
— Знаеш ли, оказа се, че самолетът ти е бил регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“ — продължи Нокс.
— Те имат разрешително за летене. И какво от това?
— Ами прецакал си ме…
— Грешката е моя — отвърна Дулич след кратко мълчание.
— Нали не си пуснал някого от хората си след мен, за да ме следи? — попита направо Нокс.
Последва друга пауза. Телефонът пропукваше леко всеки път щом сменяше предавателната клетка по време на разговора. Нокс се зачуди защо ли Дулич се забави толкова с отговора.
— Не — отговори накрая той.