— А да познаваш някакъв огромен китаец или монголец?
— Не, не познавам.
— Изпратил съм ти втора пратка — една SIM карта. Ще ми трябват разпечатки на последните три входящи и изходящи разговора — каза Нокс.
— Ще се опитаме, но нищо не ти обещавам — отвърна Дулич.
— Напоследък все такива отговори получавам.
— Оплачи се на доктора си — невъзмутимо отговори Дулич. — Е, запозна ли се с момичето?
— Да, страхотна е.
— Знам, че е против природата ти, но се опитай да й вярваш.
— Нещата са комплексни — отвърна Нокс. — В момента търсим записките му, а ако ги намерим, може би ще разберем кой стои зад всичко това. След това ще се опитаме да ги измъкнем.
— Недей да усложняваш нещата чак толкова — отговори Дулич.
— Т. Е. К. Това е Китай — мъдро отбеляза Нокс.
— Така ли? Не съм забелязал… — отговори Дулич, а Нокс се засмя.
— Момичето спомена някакви конкуренти. Ще проверим и тях.
— Звучи разумно.
— Но този монголец или какъвто и да е там — продължи Нокс, — той може да се окаже проблем. Имаше и още един тип, който се опитваше да стои под прикритие като уличен продавач на сувенири, със сигурност беше ченге. Но монголецът? Да не би в цялата работа да има и международна следа? Да не би той да е частен служител на някой от конкурентите?
— Ще прегледаме SIM картата и ще ти кажа какво сме открили.
— Нещо друго? — попита Нокс.
— Нещата са деликатни… Знаем какво правим — отвърна Дулич.
— Ще ни трябва повече информация, за да продължим.
— Виж ти, изненада! — иронизира го Дулич.
Подразнен, Нокс прекъсна разговора. Дулич разполагаше с толкова много средства и източници на информация и въпреки това, изглежда, никой не знаеше нищо.
„Ситизън Чеуан“ се намираше само на няколко преки от сградата на „Ръдърфорд Риск“ и бе посещаван както от китайци, така и от чужденци, които идваха, за да се насладят на модерната градска атмосфера, съчетана с екзотични ветрила, окачени по тавана, и дългокраки сервитьорки в красиви униформи с панталон и сако от черна коприна. В ресторанта се носеше приятен аромат — комбинация от люти чушки, екзотични подправки и сусамово олио. А от всеки ъгъл се чуваше мандарински китайски, примесен с английски, френски и датски.
Нокс, който бе влязъл в ресторанта през задната врата, седна на масата за двама, на която вече го очакваше Грейс. Той разтвори проектите пред нея и прищипа краищата им с няколко димящи порцеланови купички с оризова каша, патладжани и подправено с джинджифил свинско.
— Била си проследена — предупреди я той.
— Да. Беше китаец, тридесетинагодишен, добре облечен, караше скутер.
— Точно тъй, същият е — потвърди Нокс, впечатлен, че тя знаеше за проследяването. — Със сигурност не е монголец.
— Беше хан — отвърна Грейс, назовавайки расата от китайци, които съставляваха повече от деветдесет процента от населението на страната.
— И ти си му позволила да те проследи? — учуди се Нокс.
— Разбира се. Така, щом се наложи да му се измъкна, той няма да бъде подготвен.
— Копирах и изпратих SIM картата — каза тихо той. — Шест пъти последователно е звъняно само на един номер.
— Това трябва да е „интелектуалецът“ — сети се тя.
— Значи китайците и американците не са толкова различни! — възхити се Нокс. — Виждам, че мислим еднакво.
— Ти искаше да наберем номера — напомни му тя.
— Естествено, но ако го направим, той няма да ни отговори повече. Телефонът ще бъде изхвърлен и така ще изгубим всякакви шансове да го проследим. Засега предпочитам да запазим тази възможност за по-късно — отвърна Нокс.
— Съгласна съм — кимна Грейс.
Нокс тъкмо щеше да изтъкне, че не е искал одобрението й, но тя го прекъсна:
— Има някои интересни следи за записките на Едуард — прошепна. — Виж какво открих в апартамента му… — Грейс му подаде връзка бележки.
Нокс ги разгледа.
— Фирма „Шерпа“? — отбеляза Нокс. — Какво е толкова странното? Половината град използва „Шерпа“.
Това беше фирма за готова храна, която предлагаше доставки по домовете. Само с едно обаждане всеки можеше да си поръча нещо от някой от десетките шанхайски ресторанти, които работеха с веригата за доставки.
— Не си ли обърнал внимание на снимките на искането за откупа? — попита го тя.